Грей [bg]

Вече съм надървен.

Стана за миг.

Желая я!

Тук.

Веднага.

В асансьора.

— О, майната им на документите. — Думите изникват отникъде и аз инстинктивно сграбчвам ръката ѝ и я притискам в стената. Стискам и двете ѝ ръце над главата, за да не може да ме докосва, и щом усещам, че тя не може да се движи, вплитам другата си ръка в косата ѝ, докато устните ми търсят и намират нейните.

Тя стене в устата ми, зов на сирена, и най-сетне мога да я вкуся: мента и чай, и градина, пълна със зрели плодове. Вкусът е точно толкова възхитителен, колкото вида. Напомня ми на време на изобилие. Мили боже! Копнея за нея. Стискам брадичката ѝ, задълбочавам целувката, езикът ѝ плахо докосва моя… проверява. Мисли. Чувства. Отвръща на целувката ми.

Боже Господи.

— Толкова… си… сладка — шепна до устните ѝ, напълно замаян, упоен от аромата и вкуса ѝ.

Асансьорът спира и вратата започва да се отваря.

„Вземи да се стегнеш, Грей“.

Оттласквам се от нея и заставам настрани.

Тя диша тежко.

Аз също.

Кога за последен път съм губил контрол?

Трима мъже в изискани костюми ни поглеждат многозначително, докато се качват.

Гледам постера над таблото, който рекламира чувствен уикенд в „Хийтман“. Поглеждам Ана и въздъхвам.

Тя се усмихва широко.

Устните ми отново потрепват.

„Какво, по дяволите, ми направи?“

Асансьорът спира на втория етаж и мъжете слизат, а аз оставам сам с госпожица Стийл.

— Измила си си зъбите — отбелязвам весело.

— С твоята четка.

Точно така… кой знае защо, това ми се струва приятно, много приятно, и едва потискам усмивката си.

— О, Анастейжа Стийл, как ще се оправям с теб!

Хващам я за ръката, когато вратата се отваря към партера, и продължавам да мърморя приглушено: — Какво толкова има в тези асансьори? — Тя ме поглежда многозначително, докато минаваме по лъскавия мрамор във фоайето.

Колата ни чака пред един от чимширите на входа; пиколото пристъпва нетърпеливо от крак на крак. Давам му неприлично голям бакшиш и отварям вратата на Ана. Тя си мълчи, замислила се е.

Поне не избяга.

Въпреки че ѝ се нахвърлих в асансьора.

Трябва да кажа нещо за онова, което се случи, но… какво?

Извинявай ли?

Как ти се стори ли?

Какво, по дяволите, правиш с мен, може би?

Паля колата и преценявам, че колкото по-малко говоря, толкова по-добре. Успокояващата музика на Делиб, „Дует на цветята“, изпълва колата и започвам да се отпускам.

— Какво слушаме? — пита Ана, когато завивам по Саутуест Джеферсън Стрийт. Казвам ѝ и на нея ѝ харесва.

— Крисчън, удивително е!

Когато я чуя да изрича името ми, изпитвам странна наслада. Досега го е казвала поне пет пъти и всеки път е различно. Сега е с известна почуда — заради музиката. Радвам се, че я харесва, една от любимите ми е. Грейвам; очевидно вече ми е простила заради инцидента в асансьора.