Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— Свърши ли? — умолително попита Сали. — Всичко наред ли е?
— Да. — Род неволно потръпна при мисълта за това какво би могло да се случи. — Да, сондата е на борда, но все още не ни е известно нищо за нея освен размера й. Не отговори на сигналите ни. — Защо му доставяше удоволствие фактът, че и тя просто трябва да чака, също като всички останали?
„Макартър“ се носеше напред — толкова близо покрай Кал, че слънчевата корона осезаемо ги привличаше. Ала Ренър се справяше отлично и полето издържаше.
Щом ускорението спадна до 2 g, Род вече можеше да напусне мостика. Той с усилие се изправи, качи се на един скутер и се насочи към кърмата. Спусна се „надолу“ с асансьора, като спираше на всяка палуба. Екипажът продължаваше да е по местата си, въпреки прекалено проточилата се бойна готовност. „Макартър“ беше най-добрият кораб в целия флот… и щеше да остане такъв!
Когато стигна при Кели, заел позиция край херметичния шлюз, все още нямаше нищо ново.
— Обектът има люкове или нещо подобно, господин капитан — каза сержантът и насочи фенерчето си към сондата. Докато лъчът се плъзгаше по извънземния кораб, Род видя пръснатите по стоманената палуба останки от совалките си.
— И не проявява никаква активност, така ли?
— Никаква, господин капитан. Ударът беше силен, запрати ме в стената. После — нищо.
— Добре — измърмори Род, извади собственото си фенерче и освети огромния цилиндър. Горната му половина изчезваше в еднообразната чернота на полето.
Лъчът попадна върху редица конични израстъци с диаметър един и дължина три метра. Блейн внимателно ги разгледа, но не откри нищо — нямаше останки от кабелите, които трябваше да висят от тях.
— Продължавай да го наблюдаваш, Кели. — Капитан Род Блейн се върна на мостика, без да е научил нищо повече. Седна на пулта си и впери очи в екраните.
Какво беше това нещо, за Бога?
8. Извънземният
Блейн стоеше мирно пред масивното бюро от палисандър. Адмирал на флота Хауланд Кранстън, главнокомандващ силите на Негово величество отвъд Въглищния чувал, яростно го гледаше. Адмиралът стискаше в ръка дебел сноп документи.
— Знаете ли какво е това, капитане?
— Съвсем не, господин адмирал.
— Искания да бъдете уволнен. От половината факултети в Имперския университет. От двама свещеници и един епископ. От секретаря на Лигата на човечеството. Всяко жалостиво сърце от тази страна на Въглищния чувал иска скалпа ви.
— Тъй вярно. — Като че ли нямаше какво друго да каже. Род стоеше сковано и чакаше адмиралът да свърши. Какво щеше да си помисли баща му? Дали някой щеше да го разбере?
Кранстън изсумтя. Очите му не изразяваха нищо. Ежедневната му униформа беше безформена. Десетината ордена на гърдите му разказваха биографията на командир, който е бил безмилостен и към себе си, и към подчинените си.
— Човекът, стрелял при първата среща на човешката раса с извънземен — ледено продължи адмиралът. — И разбил сондата му. Известно ви е, че открихме само един пътник и той е мъртъв. Навярно повреда на животоподдържащата система. — Кранстън прелисти жалбите и гневно ги захвърли настрани. — Проклетите цивилни винаги налагат волята си на флота. Не ми оставят друг избор.
— Добре — продължи адмиралът. — Капитан Блейн, като адмирал на флота на този сектор, потвърждавам произвеждането ви в капитан и ви поверявам командването на крайцера на Негово величество „Макартър“. А сега седнете. — Докато Род замаяно търсеше стол, главнокомандващият изсумтя: — Ще им дам да разберат. Ще ме учат как да командвам, а? Блейн, вие сте офицерът с най-невероятен късмет във флота. Комисията пак щеше да потвърди повишението ви, но без този случай никога нямаше да ви оставят капитан на „Макартър“.
— Тъй вярно. — Това бе самата истина, но Род не можеше да не изпитва малко гордост. И „Макартър“ беше негов… — Господин адмирал? Открили ли са нещо за сондата? Откакто я оставихме в орбита, бях много зает с ремонта на „Макартър“.
— Отворихме я, капитане. Не съм съвсем сигурен, че повярвах на очите си, но ето какво намерихме вътре. — Той му подаде силно увеличена снимка.
Създанието лежеше върху лабораторна маса. Мащабът отдолу показваше, че е дребно, 1.24 метра от главата до онова, което Блейн отначало взе за обувки, но после реши, че са стъпала. Нямаше пръсти на краката, а предният им край бе покрит с някаква рогова материя.
Останалото приличаше на кошмар. Отдясно имаше две тънки ръце, завършващи с деликатни длани, всяка с по четири пръста и по два разположени един срещу друг палеца. Лявата ръка беше само една, но затова пък дебела като тояга. Трипръстата длан приличаше на менгеме.