Прашинка в Божието око

— Но… — каза Ренър и посочи огромното слънце на екраните. Преди да успее да продължи, „Макартър“ се понесе напред с 6 g. Този път нямаше плавен преход.

— Господин капитан? — през кънтящата в ушите му кръв чу гласа на помощника си Блейн. — Какъв риск можем да поемем?

Трябваше да положи мъчително усилие, за да отвори уста.

— Какъвто прецените, стига после да сме в състояние да се върнем у дома — задъхано отвърна той.

— Ясно. — По интеркома прозвучаха заповедите на Каргил. — Господин Потър! Хангарът изпразнен ли е? Прибрани ли са всички совалки?

— Тъй вярно.

— Отворете вратите на хангара — нареди той. — Господин капитан, можем да изгубим люковете на хангара.

— Няма значение.

— Ще вземем сондата бързо, няма време да изравняваме скоростите. Ще понесем щети…

— Управлението е ваше, командир. Изпълнете заповедта. — На мостика се спусна червена мъгла. Род запремигва, но това не му помогна, защото мъглата не беше във въздуха, а в ретините му. Ускорението от 6 g бе прекалено голямо. Ако някой припаднеше… е, щеше да пропусне великото събитие.

— Кели! — извика Род. — Щом обърнем кораба, отведи морските пехотинци отзад и заемете позиция, за да заловите всеки, който излезе от сондата! И побързай. Каргил няма да намали ускорението.

— Слушам.

Извънземната капсула се намираше на три хиляди километра пред тях. Макар и невидима дори за най-зоркия поглед, тя бавно се уголемяваше на екраните.

Четири минути при 6 g. Четири мъчителни минути, после прозвуча сирената. Последва миг на блажено облекчение. „Макартър“ започна да се завърта на сто и осемдесет градуса и из кораба заехтяха стъпките на морските пехотинци на Кели. В хангара нямаше ускорителни легла и войниците щяха да висят на предпазните си ремъци като мухи в паяжина, насочили оръжията си към… към какво?

Отново сирена. „Макартър“ се насочи към сондата. Род с усилие превключи монитора и на екрана се появи студеният, мрачен хангар. Мъглявите очертания на вътрешната повърхност на защитното поле изглеждаха невероятно черни. „Добре“ — помисли си Блейн. Нямаше сериозно пренатоварване. Спокойно щяха да понесат ротационната енергия на капсулата.

Осем минути при 6 g, максимумът, на който можеше да издържи екипажът. После „Макартър“ се завъртя и сондата започна странично да се приближава към него. Убийственото ускорение намаля. Слабо странично разтърсване — Каргил беше стрелял с лазерните оръдия на левия борд, за да забави стремглавото им спускане към капсулата.

Тя имаше цилиндрична форма. Докато се преобръщаше в космоса, Род видя, че единият й край е заоблен. От другия стърчаха издадености — трийсет и две? Но от тях трябваше да висят кабели, а там нямаше нищо.

Сондата се движеше прекадено бързо и бе прекалено голяма, за да се побере в хангара. По дяволите! И нямаше с какво да я спрат освен с лазерните оръдия!

Ето я. Камерата в хангара показа заобления край на обекта, който излъчваше мътен металически блясък. Той стигна до Лангстъновото поле и намали скоростта, въртенето спря. Крайцерът ужасно се наклони настрани. Заобленият край на капсулата растеше ли растеше и… ТРЯС!