Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— Познавате ли архивите на Нова Шотландия?
— Да видим. — Бяха му нужни само няколко секунди, за да научи, че астрономическата информация от Нова Шотландия не е достоверна и по тази причина не е прехвърлена в библиотеката на „Макартър“. — Хм, добре. Да приемем, че имате право.
— Но нали тъкмо това е въпросът, господин капитан, че не е правилно — възрази Ренър. — Разбирате ли, в междузвездното пространство наистина е възможно да се направи завой. Трябвало е да…
Новият междузвезден маршрут остави Сламката под малък ъгъл спрямо първия.
— Ето тук, на достатъчно голямо разстояние от слънцето, повишаваме напрежението до десет милиона волта. Фоновото магнитно поле на галактиката дава на кораба полуоборот и той продължава към Нова Каледония изотзад. Междувременно онези, които насочват лъча, са го изключили вече от сто и петдесет години. Сега отново го включват. И сондата го използва, за да спре.
— Убеден ли сте, че магнитният ефект ще подейства?
— Обикновена физика! А и междузвездните магнитни полета отдавна са картирани, господин капитан.
— Ами тогава защо не са го направили?
— Нямам представа — ядосано извика Ренър. — Може просто да не са се сетили. Може да са се страхували, че лазерите няма да издържат. Може да не са имали доверие на онези, които ги насочват. Просто не знаем достатъчно за тях.
— Това ми е ясно, Ренър. Защо толкова се вълнувате? Ако извадим късмет, ще имаме възможност да ги попитаме.
На лицето на главния астрогатор бавно плъзна неохотна усмивка.
— Но това е измама.
— О, я вървете да поспите.
Род се събуди от екота на високоговорителите:
— Промяна на гравитацията след десет минути. Готови за връщане към стандартна гравитация след десет минути.
Той се усмихна — 1 g! — после стисна устни. До изравняване на скоростта с извънземните оставаше един час. Блейн активира наблюдателните си екрани и видя блясък пред и зад „Макартър“. Корабът се намираше между две слънца. Сега Кал беше голям колкото земното слънце, гледано от Венера, ала по-ярък, защото бе по-гореща звезда. Обектът представляваше по-малък диск, но по-светъл. Платното беше издуто назад.
Дори само включването на интеркома изискваше усилие.
— Синклер?
— Машинното отделение слуша, господин капитан.
Род се зарадва, че главният инженер е на хидравличното си легло.
— Издържа ли полето, Санди?
— Да, господин капитан. Температурата е нормална.
— Благодаря. — Лангстъновото поле поглъщаше енергия — това бе основната му функция. Абсорбираше дори кинетичната енергия от експлодиращ газ или радиоактивни частици със скорост, право пропорционална на скоростта на кораба на куб. По време на битка адската ярост на водородните торпеда и концентрираната фотонна енергия на лазерите се разпръскваха от полето. Когато енергийните равнища се повишаваха, то започваше да сияе и космическата му чернота ставаше червена, оранжева, жълта — нагоре по спектъра чак до лилава.
Това беше принципният проблем на Лангстъновото поле. Енергията трябваше да се излъчи нанякъде. Ако се пренатовареше, то освобождаваше цялата погълната енергия с ослепително бял проблясък — и навътре, и навън. Предотвратяването на този ефект отнемаше от енергията на кораба — която също се абсорбираше от полето. Щом температурата му достигнеше най-високата си точка, корабът загиваше. Мигновено.
Обикновено бойните кораби можеха да се приближават до слънцето, без да се излагат на смъртна опасност. Ала сега, когато се намираха между две звезди, полето освобождаваше енергия само настрани — и този процес трябваше да се контролира, иначе „Макартър“ щеше да бъде подложен на странични ускорения. Бордовете ставаха все по-тесни, слънцата все по-големи, а полето — все по-горещо. На екраните на Род сияеше червена светлина. Положението не беше катастрофално, но трябваше да внимават.
Отново нормална гравитация. Блейн бързо отиде на мостика и кимна на дежурния юнкер.
— Обявете пълна бойна готовност.
В кораба прозвуча сирена.
В продължение на 124 часа обектът с нищо не бе показал, че знае за приближаването на „Макартър“.
Светлинното платно се виждаше на задните екрани като огромна еднообразно бяла повърхност. После Ренър забеляза черна точица. Той увеличи образа и получи голямо черно петно с ясни очертания. Радарната му сянка показваше, че се намира с четири хиляди километра по-близо до тях от платното.