Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
— Как?
Питах с пълно право. Не виждах как мога да отворя плътния непрозрачен купол, покрил ни по времето на пътуването.
Художникът ме изгледа с доста красноречив поглед — нещо средно между „До тука ми дойде от идиоти!“ и една малко по-особена фраза и се пресегна. Вратата…, тоест не мога да твърдя със сигурност какво беше, изсумтя и… бях изхвърлен в средата на голямо помещение, пред масивно бюро, зад което някаква грамадна брадата и космата фигура внимателно ме разглеждаше със сивите си леко скосени очи.
— Значи това сте вие!? — избоботи с безразличие фигурата и стана. Май имаше над два метра и нещо. Беше облечена с тънка, прилепнала към тялото материя, под която изпъкваха силно развити мускули. Брадата и дългата коса скриваха лицето й, но още с първия поглед бях наясно, че това пред мен, е огромно копие на хуманоид, без да е човек.
— Значи това сте вие! — повтори Херкулесът, като продължаваше да ме фиксира с очи.
— По всичко личи, че съм аз — отговорих.
Трябваше нещо да кажа. Физиката му бе респектираща.
— Представях си образа ви малко по-иначе…
— Може би с крила, нож в едната ръка, огнестрелно оръжие в другата, а под мишницата две ядрени бомби?
Просеше си го. Освен това имам вродена неприязън към гигантите от този вид. Принципът е ясен — фигура за сметка на мозък. И той не ми се стори кой знае колко умен, особено като най-неприлично се изкикоти на моите думи.
— Чудесно! — почти с патос изрече косматия Херкулес. — Но преди да се срещнете с останалите, минете покрай… (името не успях да схвана). Ще му бъде интересно да ви види.
— Покрай кого да мина? — запитах предпазливо. Животът ми бе омръзнал от луди, та и тук. Дано наистина не съм попаднал в лудница.
— Съвсем се обърках! Извинете! Бях забравил…
Докато се наканя да питам какво точно е забравил, около ушите ми духна лек вятър, последван от доста осезателно съприкосновение на краката ми с нещо твърдо, което се оказа обикновен под.
— Искрено се радвам да ви видя! — стресна ме нечий глас.
Обърнах се да видя кой се радва толкова искрено. Притежателят на гласа беше също така космат и брадат и вероятно горе-долу толкова луд, колкото предишния.
— Ще работите с Холмс, Поаро, Марлоу и галактичен инспектор Еърт…
— С кого ще работя? — запитах кротко.
Ако съм в лудница, то с лудите по друг начин не може да се разговаря.
— Не съм луд! И не искам другите да ме смятат за луд! — като ехо се обади онзи.
— Не съм казал такова нещо.
— Но си го помислихте!
Замълчах. От благоразумие. Нямах намерение да ставам боксова круша за огромните му юмруци — всеки тежеше не по-малко от воденичен камък.
— Самият вие носите белезите на лудостта. Чета в мозъка Ви като в отворена книга.
— Не ви отива да се ровите в чуждо съзнание — възпротивих се вяло.
— Беше необходимо. Проверка на способностите ви. Трябва да ви кажа, че съм разочарован.
„Не по-малко от мен“, помислих си аз.
— Повече от вас! — прекъсна безочливо мисълта ми косматата грамада.
Загледах се тъпо над главата му, като непрекъснато си повтарях, че не трябва да мисля.
— Вие и не мислите. Но не виждам смисъла съвсем да престанете — заядливо изрече брадатата мутра. — И без това мисълта ви не е много блестяща.
— Благодаря, че ми отворихте очите! — изръмжах. — Лично аз смятам, че е добра за мен.
Обикновено съм невъзмутим като паметник, но този все пак успя да ме ядоса.
— Вие се ядосвате!?
В сивите очи на грамадата проблесна нещо като любопитство.
— След малко ще направя опит и да хапя! — предупредих го.
Нищо, че бе купчина от мускули и моите един и седемдесет и пет се нанасяха над два пъти в него.
— Учудващо е просто несъответствието между умствените ви способности и славата, която ви съпровожда. И е малко странно. Вървете!
Изпревари ме и изчезна. Тъкмо щях да му отвърна така, както един странен, умствено изостанал човек, би направил. Всяко предизвикателство си имаше граници.
На неговото място стоеше нова фигура. Беше по-висок от мен симпатяга, около четиридесетгодишен, доста пъргав и як за годините си. За тези неща имам набито око. Косматите грамади, въпреки приликата, нямаха вид на истински хора, но този имаше, заедно с останалите човешки недостатъци. Укротих се.
— Името ви… — поде с приятен глас симпатягата.
— Името ми няма значение! Къде се намирам?
— Изключително остроумен отговор! — развесели се той.
— Имам един въпрос, извинете?
Погледна ме отнесено, но кимна в съгласие.
— Случайно да съм попаднал в лудница? — постарах се гласът ми да прозвучи равнодушно.
И успях. Симпатягата не показа, че е усетил моето безпокойство.