Скритият оазис

Обърна се отново към слънцето, преметна леопардовата кожа над главата си и докато се бореше с тежестта й, изтегли ножа през китките си, чак до кокала.

Беше наистина стар — над шейсетгодишен — и силите му бързо го напускаха, очите му се премрежваха, а през ума му преминаваше объркана върволица от образи. Виждаше момичето със зелените очи от селото на младежките си години (о, как го обичаше!), стария плетен стол на кулата на Сешат в Иуну, от който нощем наблюдаваше движението на звездите, гроба, който сам бе приготвил за себе си в некропола на възвишените и в който тялото му вече никога нямаше да бъде положено, макар че историята на живота му оставаше и името му щеше да пребъде във вечността.

Образите продължаваха да се движат в кръг, да се вплитат и отплитат, да се сливат и припокриват, да стават все по-накъсани, докато накрая всички избледняха и остана само пустинята, небето, слънцето и, от по-близо, пляскане на криле.

Отначало си помисли, че трябва да е лешояд, дошъл да кълве трупа му, но пърхането на крилата изглеждаше прекалено деликатно за такова тромаво на земята същество. Огледа се замаяно и с учудване видя, че до него е кацнала птичка с жълти гърди, стърчиопашка, наклонила глава встрани. Нямаше представа какво търси тук, в безводната пустош на пустинята, но въпреки цялата си слабост успя да се усмихне, защото нали и великият Бену се бе появил за първи път именно по този начин, като бе възвестил зората на съзиданието от издигнатото място върху големия камък Бенбен, където бе кацнал? Появата му тук, в края на нищото, беше безспорно потвърждение, че мисията им е благословена.

— Нека върви по най-красивите пътеки — промърмори той, — нека прекоси…

Не успя да завърши изречението, краката се огънаха под тежестта му и той се строполи по очи върху пясъка, мъртъв. Стърчиопашката заподскача наоколо, после кацна на рамото му. Вдигна главичка към слънцето и запя.