Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Аз не те пъдя от нашето огнище — каза той. — Желая ти да поемеш твоята роля на жена. Трябва да си вземеш съпруг и да създадеш семейство.
Бедната Людовика напразно моли непреклонния Марчело да я остави при себе си.
— Татко — заплака тя, — не ме карай да те напусна. Не отхвърляй дъщеря си, която те обича и предпочита да се грижи за тебе, отколкото…
— Не, моята воля е непреклонна. Ти ще се омъжиш. Вчера старият Доменико, частният слуга на дожа, се срещна с мене. Ти знаеш, че някога бяхме верни другари по оръжие, в арсенала…
— Да татко, познавам старият Доменико. Той е един много добър старец.
— Е добре, той ми каза, че неговият син Марко е станал втори капитан на една от галерите и търси вярна, работлива и честна жена… Двамата тогава заговорихме за тебе, Людовика. Старият Доменико ми поиска ръката ти за своя син. Познавам Марко като един много добър и работлив младеж. Ти не можеш да намериш по-добър съпруг. Дадох съгласието си!
Людовика затрепери с цялото си тяло. Тя побледня. Нейната душа се измъчваше от ужасна борба. Трябваше ли да признае на баща си срама, който я покриваше? Или, напротив, трябваше, за да запази срамната си тайна?
От благородство, тя забравяше целия си егоистичен интерес, за да мисли само за честта на Марко. Тя се виждаше опозорена завинаги от насилието, което Виторио бе извършил върху нея. Тя се отказваше да измами един честен и доверчив човек. Тя, както своя баща, хранеше голямо уважение към сина на Доменико и отказваше да се омъжи за него и да му занесе срама си.
Тя се замоли още веднъж на баща си да я запази при себе си и да се откаже от намеренията си да я омъжи.
Старият Марчело се учуди от настойчивостта, с която дъщеря му продължаваше да отказва. Нали бе свикнала да му се подчинява даже при най-малкото мръдване на ръката или само на един поглед.
— Моята дума е дадена — заяви той. — А Микеле Марчело не си взема думата назад никога. Искам да те омъжа за Марко и ще те омъжа! Да не си въобразяваш, малка глупачке, че някой сенатор или някой патриций ще ти поиска ръката? Предпочиташ ли да живееш незаконно с някой развратник? Марко е добър войник, който е чужд на лъжите и преструвките. Ти трябва да му бъдеш признателна за честта, че те взема за съпруга. Послушай твоя стар баща, който е по-опитен от тебе. Давам ти шест месеца, за да се приготвиш за най-важния акт в живота си…
— Имай милост към мене, неумолими татко! Не мога, не мога… Послушай молбата ми и не ме принуждавай да сторя нещо, което съвестта ми забранява.
Нещастната дъщеря на Микеле Марчело се хвърли на колене, хълцайки… Вече признанието така дълго скривано, бе дошло на устата й. Тя щеше да открие всичко на стареца, когато внезапно последният се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума, обзет от страшен гняв.
Отчаянието я обзе. Знаеше, че нейният баща не ще прояви никаква милост. Виждаше се безвъзвратно загинала. Бъдещето й изглеждаше като една тъмна нощ, като един вечен ад.
Старият Марчело бе човек с твърди убеждения. Той считаше дъщеря си за дете, неспособно да вземе сериозно решение. Неговият родителски авторитет и гордостта му налагаха да се покаже твърд. Вярваше, че постъпва добре, принуждавайки Людовика към женитбата. Отказът на последната му се струваше като думи на едно твърдоглаво дете, което пренебрегва интересите си.
След като се наплака, Людовика излезе от унесеността си и напусна стаята на баща си.
Тя излезе вън, за да вдъхне от спокойствието на природата и заздрави своята душа, сломена от страданието. Вървеше меланхолично потънала в мрачни мисли, несъзнаваща това, което ставаше около нея. Движеше се под маслиновите дръвчета, които се простираха от палата до брега.
Вървеше така унесена, когато внезапно един глас, чийто тембър й бе познат, достигна до ушите й.
Тя се обърна и по лицето й се изписа изненада. Помисли първо да избяга, като луда, после почака, трепереща от страх.
— Сеньора Карманиола и нейният син Виторио… — промълви тя. — Господи, имай милост към мене!
— Добър ден, мое дете! — й каза дамата, като й предложи приятелски ръката си за целувка. — Ах, колко си бледа. Плакала си без съмнение. Разкажи ми какво се е случило!
Людовика издигна очи и погледна сеньората и нейния син, който стоеше настрана от нея, с ледено изражение на лицето…
Изпусна тогава силен вик. Бе видяла върху бузите на Виторио неизлечимите драскотини, които ръцете й бяха направили. Значи той бе авторът на чудовищното насилие, което я озлочести за цял живот! Клетникът носеше също един белег: този, който една жена му бе направила, като си отмъщаваше със слабите си сили.