Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Той я стисна по-силно и поиска да я отведе насила през храстите. Нещастницата затрепери от страх.
— Зная сеньор, че вие спечелихте наградата — отговори тя с задавен глас.
— Но знаеш ли как я спечелих и кой я заслужава повече от мене? Това си ти Людовика! Твоят усмихнат образ ми вдъхваше сила, непозната за мене. Моите ръце, запалени от този непознат огън вдигаха и спущаха греблата с такава бързина, че ми донесоха победата.
При тия думи той махна от себе си скъпия ешарп и го наметна върху раменете на Людовика. Нейните очи блеснаха уплашено.
— Какво правите, сеньор? — промълви младото момиче, обзето от ужас.
— Подарявам ти моя ешарп, хубаво момиче! — отговори съблазнителят, влачейки я със себе си в градината.
— Оставете ме да си тръгна! — извика тя. — Не е прилично да останем заедно на подобно място.
Но вместо отговор той притисна Людовика с обятията си. Целуна я страстно и й заговори за своята любов.
Разни чувства обхванаха душата на младото момиче. Първото бе страстта. След морското тържество, тя бе почувствувала да се запалва в сърцето и странен огън, който не можеше да си обясни. Но тази невинна любов, която бе почувствала към младежа, се изпари под грубостта му…
Тя предусети опасността, която я заплашваше. Изтръгна се от ръцете на прелъстителя и избяга.
— Малка лудетино, не забравяй, че ще ми принадлежиш! Ти ще бъдеш моя, ти трябва да бъдеш моя, хубаво Людовика! — извика Виторио.
Но Людовика не го чу. Тя бе побързала да напусне фаталното място, където Виторио се бе опитал да я направи така грубо своя. Тя се чувствуваше изложена на страшна опасност. Позна, че старият й баща бе имал право, като й каза да се пази от младия галантник.
Когато се прибра запъхтяна в стаичката си, тя отхвърли от раменете си ешарпа, който бе забравила да върне на дон Виторио, и го скри. Не искаше баща й да подозре нейното приключение.
Тя избягваше вече да се среща сама с младия благородник. Но егоистичния Виторио бродеше непрекъснато край прозорците на летния палат, където често Людовика четеше или плетеше. Тя бе свикнала да се разхожда вечер, съвсем сама, край брега на морето. Често там Виторио я дебнеше, скрит зад някой отдалечен храст.
Сеньората не намали своята любезност към младото момиче. Тя не бе узнала за случката, предизвикана от безочливостта на сина й.
Но тя се учудваше на промяната, която бе станала у Людовика.
Струваше й се, че младото момиче е загубило своята природна веселост, своята радостна усмивка. Тя я разпитваше често за причината на тъгата й. Бедната Людовика отговаряше уклончиво, духът й бе зает с дирене на някое средство да избегне настоятелните задиряния на Виторио, който се опитваше винаги да се доближи до нея, когато я видеше сама.
Тя не пророни нито дума пред баща си от страх да не възбуди гнева му.
И така настъпи Сан Марко. Този празник бе най-радостният за жителите на лагуните. Те празнуваха сватбата на дожа с морето и в този ден старият Микеле Марчело бе повикан в палата на дожовете, за да ръководи слугите.
Людовика остана сама в пустия палат през цялото време, докато траеха тържествата в Сан Марко.
Тя бе неспокойна, докато друг път без страх оставаше сам в палата. Тя затвори грижливо всички изходи на жилището и прекара целия ден в работа и молитви.
Надвечер напусна стаичката си и отиде до канала, в пустия остров, за да вдъхне вечерната свежест и се освободи от душната атмосфера на палата.
Виторио Карманиола и другарите му млади благородници бяха заминали всички за палата на дожите. Старият сенатор, баща му, сеньората и всички слуги бяха също заминали с разкошните гондоли за Сан Марко, за да вземат участие в празника.
Веселият и непрекъснат звън на камбаните, виковете и ликуванията на тълпата, долитаха смътно като далечно ехо до пустия и самотен остров.
Щом мракът простря върху каналите и островите мрачния си воал, светлините се запалиха на кулата Сан Марко. Тогава, според традицията, най-ловкият жонгльор започна опасното си пътуване по стоманено въже, обтегнато от върха на кулата до палата на дожовете.
Стигайки на края, той подаде на дожесата един букет от редки екзотични цветя.
Людовика, стояща в сянката, откъсна няколко цветя от храстите, които я заобикаляха, после се прибра в стаичката си и се затвори, за да си почине.
Чувстваше се притисната от някакво безпокойство.
Тя се съблече и си легна. Скоро бе унесена в неспокоен сън.
Много часове изминаха без нищо да смути мирно и невинно спящата.
Внезапно, към полунощ, един необикновен шум я полуразбуди. Обаче, в началото тя не можа да си даде сметка за естеството и произхода на този шум. Повярва, че е чула в съня си нещо подобно на тракане и скърцане, което идеше откъм прозореца. Стана от леглото си и погледна в тъмнината с изпитателен поглед. Стори й се, че забелязва една сянка пред нея.