Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Тя извика. Попита, дали някой не се намира до прозореца, но не получи отговор.
Людовика се бе събудила напълно. Тя забеляза, че един човек бе счупил едно от големите стъкла на прозореца и бе се вмъкнал в стаята; това откритие изпълни със страх цялото й тяло.
Покри набързо с една дреха треперещото си тяло, после поиска да избяга…
Но в този момент се чу глас от дъното на стаичката.
— Охо, палаво миньонче! — извика влезлият, приближавайки се бързо към нея, за да й прегради пътя към вратата.
— Света Дево, спаси ме! — извика нещастницата, падайки на колене, със сключени ръце.
Тя още не бе открила самоличността на своя нападател. Почувствува, че неговите ръце я хващат грубо. Видя го, че бе маскиран.
— Оставете ме! — замоли се тя. — Какво търсите тук?
— Тебе, красива Людовика — отговори чудовището.
При звука на тия думи, изказани с дива страст, тя позна опасния преследвач.
— Виторио! — извика тя с глас, задавен от гняв и страст. В името на всички светци, идете си!
— Ти се лъжеш, дете. Не се наричам Виторио — извика маската, стискайки бедната Людовика по плътно в прегръдките си.
— Идете си, оставете ме, моля ви се, или ще викам за помощ!
— Ние сме сами в палата — отговори Виторио. — Ти ще ми принадлежиш!
Людовика почувствува кръвта й да се прелива в лицето. Тя оказа на своя съблазнител решителна и отчаяна съпротива. Защитаваше невинността си с цялата си енергия. Прояви свръхчовешка сила, като същество, което чувствува, че загива и защитава живота си. Тя изненада противника си със своята геройска смелост.
Но дон Виторио не искаше да изпусне хубавата си плячка.
Тя му изтръгна маската, заби ноктите си в лицето му и се освободи от ръцете му, но той отново я достигна до вратата.
Започна се ожесточена борба до момента, когато нещастницата, изтощена от толкова усилия припадна и се изложи на волята на своя нападател.
Тя падна в безсъзнание. Никой не бе чул нейните викове за помощ. Бе изоставена от всички.
Изминаха много часове. Утрото настъпи. Слънцето бе високо на хоризонта, когато тя се разбуди.
Струваше й се, че се събужда от един ужасен сън. Нейните дрехи висяха на парцали по тялото й, косата й бе разрошена! По шията и ръцете й имаше кървави драскотини. Вместо да се събуди върху леглото си, тя се видя всред стаята, лежаща на пода. Малко по малко съзнанието й възстанови ужасната действителност. Момичето изпусна ужасен вик, един от ония викове, които проникваха дълбоко. Обзе я лудо безнадеждно отчаяние.
Тя се изправи с голямо усилие. Обзе я дълбока омраза и гняв. Кой се криеше под проклетата маска? Беше ли Виторио, чието име се въртеше в ума й? Тя не успя да различи в нощта чертите на чудовището, което бе извършило насилие над нея.
Но страдание изчерпи силите на нещастницата. Тя се хвърли върху леглото си изтощена, победена и започна да плаче с горчиви сълзи.
На следния ден старият Микеле Марчело се върна в Гвидека.
Людовика го посрещна с безпокойство и притесненост. Страхувайки се от гнева му, тя бе решила да не му открива нищо от това, което се бе случило. Освен това, тя не се осмеляваше да вярва в предположението си. Тя отказваше още да мисли, че нейният насилник е бил дон Виторио.
Тя бе поправила набързо строшения прозорец, бе турила ред в стаичката си, покрила бе с един тоалет белезите по тялото си.
Бащата влезе и не забеляза нищо. Той не изглеждаше изненадан от безпокойството и бледнината, които бяха изписани по лицето на дъщеря му, от това че погледът й избягваше да срещне неговия. Той излезе скоро, за да подхване работата си.
Нещастницата се плашеше от гнева му. Тя бе скрила злощастието, което я бе постигнало, без да предчувства, че ще настъпи денят, когато гордият старец ще узнае всичко.
След два дни старият Микеле извика дъщеря си при себе си, в своята стая.
Беше ли се догадил? Беше ли обзет от предчувствия? Нещастната жертва на благородника без сърце изпита нови страхове…
— Людовика — каза й бащата с един по-друг тон, стараейки се да бъде любезен, — седни до мен. Ще ти съобщя нещо важно за теб.
Младото момиче се подчини, треперещо от страх.
— Ти вече наближаваш осемнадесетата си година, Людовика — изрече той тържествено. — Ти си вече на възраст да се омъжиш. Мой дълг е да ти избера съпруг. Ти не можеш да водиш повече при мене това самотно и тъжно съществуване.
— Как, татко — каза тя с един естествен и затрогващ тон — ти искаш да отделиш от себе си преданата си дъщеря.