Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Всички одобриха този превъзходен план. Те забравиха опасностите и разчитаха на успеха с въодушевление.
През нощта всички приготовления бяха направени без да бъдат усетени от Силвио Зиани и неговите наблюдатели.
Най-сетне утринта настъпи. Марино отиде да се сбогува с жена си за последен път, Д’Артенай инспектира за последен път батареите.
Марино бе вече готов да започне своето велико дело.
31. Людовика Марчело
Преди около шестдесет години, Анибал Карманиола, баща на дон Виторио, притежаваше в Гвидека, близо до дожовия палат, разкошна вила.
Старият патриций се радваше на голямо благоволение във Венеция и смятаха, че притежава благороден и великодушен характер. Неговата съпруга бе закрилница на всички бедни в Гвидека.
Виторио, единственият им син, бе тогава двадесетгодишен. Той бе красив и представителен младеж, обсипан с любовта на родителите си.
В летния палат на дожа живееше един стар служител със своята шестнадесетгодишна дъщеря. Той се наричаше Микеле Марчело и бе пазач на дожовото жилище.
Храбрият старец вкусваше, чрез своята работа, спокойствието нужно за побелелите му коси.
Той бе вдовец от дълги години и Людовика се грижеше за бедното домакинство.
Смелата малка дъщеря изпълняваше с усърдия тази си длъжност и скромното им жилище имаше спретнат и кокетен вид.
Често сеньора Карманиола минаваше пред палата и изпитваше удоволствие да гледа обкръжените със зеленина прозорци и четящата Людовика, седнала на един от балконите. Тогава тя я хвалеше нейното трудолюбие, разговаряше с нея и й правеше разни подаръци.
Младото момиче, което прекарваше цял ден само, се радваше в обществото на сеньоритата и очакваше с нетърпение завръщането на знатната дама.
От смъртта на майка си тя не бе изпитала нежност, не бе чула галена дума.
Нейният баща мълчалив и строг човек, който не умееше да показва нежността си, нито да говори нежни думи. Той обичаше искрено дъщеря си, но не й засвидетелствуваше никога обичта си.
Той се отказваше от всяка компания и когато сеньората се приближаваше към палата, се стараеше да я избягва и тръгваше в друго направление.
Един ден тя мина, придружена от своя син. Те поздравиха любезно Людовика, седнала до прозореца си, и продължиха пътя си.
Вечерта Микеле Марчело се завърна. Изглеждаше още по-намръщен, отколкото обикновено.
— Пази се от това младо конте и не се доверявай също и на майка му — каза той на дъщеря си. Людовика се изненада от думите му, погледна го учудено и изрази цялата симпатия, която чувстваше към младия благородник и уважаваната му майка.
— Забелязах чудния блясък, който изведнъж светна в очите му, когато те видя. Може би не схващаш смисъла на моето предупреждение, Людовика, но пази се, не се доверявай на тия хора!
Нещастното момиче не разбра добре думите му. То бе свикнало да посреща упреци и да вижда как неприязънта на баща му към хората се увеличава от ден на ден.
Тя забрави скоро безпокойството, което тия думи бяха възбудили в нея и продължаваше да храни уважение към сеньорита…
Един хубав пролетен следобед, дожът и благородниците дадоха морско празненство върху Големия канал. То представляваше състезание с гондоли, където младите венециански благородници се бореха за наградата.
Плажът на Гвидека бе почернял от зрители. Между тях се намираше и Людовика.
Тя забеляза внезапно изправен в една великолепна декорирана лодка елегантния Виторио. Разкошната гондола мина покрай нея и младият човек поздрави Людовика с дълбоко уважение.
— Веднага всички погледи се обърнаха към нея, като че ли тълпата бе изненадана от вниманието, което дон Виторио бе проявил към младото момиче. Тя наведе очи, поруменя и не отговори на поздрава на благородника.
Обаче едва можа да овладее вълнението, което я обхвана. Сърцето й заби буйно в гърдите, като че дива страст я бе обзела внезапно.
Виторио бе провъзгласен за победител! Той получи от дамите, които съставляваха журито един великолепен ешарп, извезан със злато и диаманти, обви го около себе си и го удържа така през целия ден.
Вечерта настъпи. Морските тържества отстъпиха място на празненствата, давани в салоните и градините на вилите.
Людовика се разхождаше бавно край вилата на Карманиола и минаваше покрай храстите, които граничеха с градината на великолепната къща, когато чу зад себе си шум от стъпки.
Тя се обърна и забеляза Виторио, който се бе завтекъл към нея.
— Намерих те, най сетне, красива Людовика! — извика той, хващайки я трескаво за ръката. — Знаеш ли какво щастие е за мен?