Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Старецът загуби самообладание. Той поиска да бие, да разкъса на парчета недостойната си дъщеря. После се овладя и я изгони посред нощ вън от дома си. Тя чу след себе си, като страшно й зловещо ехо, проклятие, жестоката прокоба за нещастията и мизерията, които я очакваха.
Тя се опита още веднъж да смекчи гнева му. Върна се към него, хвърли се в краката му, замоли за милост. Но той я отблъсна и й каза да отиде да намери своя прелъстител.
— Ти не си вече моя дъщеря — викна той. — Ти си мъртва за мене. Ах, проклет да бъде денят, в който се роди!
Той й каза, че не желае никога да я види, че й забранява даже да носи неговото име, да го нарича свой баща…
Людовика избяга завинаги от къщата Къщата, където бе прекарала невинната си младост. Струваше й се, че всички фурии на ада са се опълчили срещу нея.
Тя се отправи в нощта, тичайки, заслепена от болка. Тя се отправи към пустата част на острова, далече от къщите и любопитните погледи. Тя достигна вътрешната част на остров Гвидека, която тогава беше засадена с борове. Влезе в гората и се скри в един гъсталак, като един див звяр, изгонен от дупката си. Две нощи и два дни изминаха, без да мръдне от мястото си. Тя посрещаше дъжда, морския вятър, без да се оплаква. Струваше и се, че е станала безчувствена за физическите страдания.
После почувствува, че е обзета от странна слабост. Като че ли цялото й тяло щеше да се разпадне. Тогава тя се посъвзе, изправи се и вървя като луда до момента, когато, изтощена от ужасните страдания, без сили припадна и се повали на брега, на няколко метра от вълните.
Остана така дълги часове. Нещастницата не можа да каже, колко време е траяло нейното полумъртво състояние. Най-сетне дойде на себе си. До нея лежеше едно малко момиченце, добре сложено, с отлично здраве. С буйност, тя грабна нежното създание в ръцете си, притисна го към сърцето си и го покри с целувки, с една нежност, в която имаше и радост и тъга.
После горещи сълзи блеснаха в очите й. Такъв бе поздравът на младата майка към това малко невинно създание, дошло на света без огнище, без баща, без име.
Тя заплака, мислейки за страданията, на които щеше да бъде изложена рожбата й, но майчинската й любов вля в нея нова сила. Тя целуна горещо невинното малко създание, което също плачеше, от глад и студ.
Тя покри детето с шала си, за да го запази от вятъра и дъжда, който бе започнал да вали.
На разсъмване, почувствува мъките на глада и на жажда. Разкъса част от шала си и пови с нея детенцето си.
После се домъкна със скъпоценния си товар до колибите на рибарите и търговците.
Те не познаха бедната просякиня. Едните й дадоха ядене, други за пиене, а една милостива жена й предложи убежище в едно малко незаето зимниче, където можеше да се подслони от вятъра и дъжда.
Вечерта настъпи. Тя се събуди от укрепителния сън, който бе спала през деня с детето си. Тогава я обзе отчаяние, омраза, отвращение към живота.
Какво щеше да стане с нея? Каква съдба я очакваше, нея и нейното бедно дете?
Тя се изправи с един скок. Искаше да отиде при Виторио Карманиола, да се опита да направи една смела стъпка, за да се хвърли на колене и да му поиска смъртта. Искаше да му занесе срама на неговото престъпление, да представи пред очите му цялата негова подлост. Устните й трепереха от гняв, мълвяха глухи проклятия.
Тя напусна зимничето и отърча към брега на острова. Шумът на вълните, които се разбиваха о брега, упражняваше върху Нея особено впечатление. Струваше й се, че един глас й шепне:
— На дъното на тия води ти ще намериш спокойствие. Хвърли се с твоето дете, в това море, което ти се усмихва и мами.
Людовика остана неподвижна дълго време на пустия бряг. Водата мокреше краката й, като че ли я мамеше към гибелта. Чувстваше неудържимото привличане на смъртта, която й предлагаха водите.
После тя се хвърли на колене и се замоли. Отново сълзи се зарониха по бледите й бузи. Поиска прошка от Бога и му направи една затрогваща изповед за всичко, в което можеше да се упрекне. Тя му каза сбогом и поиска прошка за стария си баща, който в заника на своя живот бе постъпил строго към бедната си дъщеря.
Тя целуна за последен път детето, което бе заспало в ръцете й, и щеше да премине несъзнателно от съня към смъртта.
32. Отвличането
Докато кралят на острова бе във Венеция, Анунциата Маринели бе станала майка на едно момченце.
Детето бе единствената радост на майката през отсъствието на Марино.
Често тя го притискаше нежно до своята гръд и го покриваше с целувки.
Положението на острова ставаше критично. Неприятелите затягаха всеки ден железния обръч. Бомбардировката бе усилена и непрекъснат дъжд от куршуми и гранати се изливаше върху нещастното островче.