Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
(Толкова крехък, че трепереше преди арестуването му (надвиснало над него заради самиздатската „Хроника на събитията“) — а се справи със следствието добре: от някакви мижави показания, дадени в началото, после изцяло се отказал, все едно че си върнал второто дишане, твърдо минал през процеса, независимо от крехкостта си твърдо понесъл и затворите, и карцерите, и лагерите — през 1978-а го заточили в Северен Казахстан. (Бел. от 1978 г.)
Дори в Таврическия дворец — да погледна заседателната зала на Думата и местата на феруарския кипеж — категорично ми бе отказано да вляза. И ако все пак попаднах там през пролетта на 1972-ра — аз, руският писател, в едно в руско историческо място от времето, когато са управлявали „руски“ вождове!, това стана само благодарение на риска и находчивостта на двама евреи — Ефим Еткинд и Давид Петрович Прицкер. Прицкер беше лектор в същата онази „областна партийна школа“, която окупирала и запушила Таврическия дворец и дворецът станал, тъй да се каже, поверителен. Еднократна помощ не в най-важното, но все пак в много съществен случай (оттогава не съм стъпвал в Ленинград, нали ме екстернираха) — как да не кажа добра дума за тоя безкористен помощник? Прицкер ме посрещна на прага иа двореца, преведе ме пред военния контрол и тръгнахме да се наслаждаваме на Куполната зала, после на Екатеринината, в лъчите на залеза (аз на всичко отгоре, понеже не бързах, я измерих в крачки, записвах си какви са стените, полилеите, колоните), после влязохме в думската заседателна зала, разглаголствахме, без да бързаме (а аз вече знаех кой от депутатите къде е седял), изкачих се на Родзянковия подиум, заоглеждах оттам, — ненадейно дотърча униформен пазач: „Давид Петрович, тази част от двореца сега се затваря, трябва да прекратите!“ Не стигнахме до Полукръглата зала, страшно ме е яд! Много се учуди Прицкер, но се подчини. Помолих го: не може ли сега да идем в крилото, където е бил Съветът на работническите депутати? Тъкмо влязохме там, дотърча друг пазач, повика настрана Прицкер — и смутеният лектор ми обясни, че трябвало изобщо да се махаме. Пожар! Спасявам се! Важното е караулът на изхода да не ми поиска документите, а после нищо не могат да докажат. Пред самия контрол — не бързам, ниско се кланям на лектора, дълбоко му благодаря, тръгвам си бавно. Не ме викнаха. И на двора не ме настигнаха. И до ъгъла не ме проследиха, не тръгнаха. Познали ли са ме, не са ли ме познали? Тогава защо беше тази суматоха? (На другия ден Прицкер се срещнал с Еткинд, единствен път, в градината на Мъжкия манастир, и го предупредил: „Нека смятаме, че не съм знаел кого развеждам. Ти си ми казал — доцент от Сибир.“)
(Прицер после си имал големи неприятности: заплашвали го с уволнение. Той възразил: „Но Таврическият дворец нали не е атомна подводница?“ Началникът му отговорил: „Таврическият дворец е режимно учреждение!“ Поискали от него писмено обяснение, Д. П. написал, че не знае фамилното име на човека, когото развеждал из двореца. Началството нямало доказателства и това го спасило.
А аз сега, след като вече привърших „Март“, не знам как да му благодаря: какво ли щях да правя, ако не бях видял Таврическил дворец с очите си отвътре?! (Бел. от 1990 г.))
Самият Ефим Григориевич Еткинд ми беше безспорен приятел вече пълни десет години преди моето екстерниране. (Директорът на института Боборикин преди изключването на Еткинд го предупредил в кабинета си: „Обвинението срещу вас е приятелството ви със Солженицин. Откровено ще ви кажа: аз ви завиждам.“) Всичко започна от едно писмо на безкрайно милата му жена, Екатерина Фьодоровна Зимина, до мен, в писмата й винаги имаше много хумор, весело беше да ги чете човек. Запознахме се в Ленинград. Е. Г. — многознаещ, остър. Ту заедно на театър, ту на вилата им, ту на съвместно автомобилно пътешествие (Кьонигсберг, Прибалтика), ту изнамира нови и нови хора в Ленинград, които могат да ми помогнат със справка, със съвет, със свършване на някоя работа. Винаги ми беше приятно да ходя у тях, събираха и интересна компания. Нямаше никаква необходимост и план да го привличам към конспирацията, това познанство, тази линия отлично си вървяха и ей така. Но такава беше засмукващата сила на вихъра около нашата борба, че никой наблизо не можеше да се запази ей така. Естествено е: да прочетеш нещо „новичко“, ама нали трябва да го вземеш и да го държиш, а след това да го подържиш още малко и да го скриеш. Целият открит начин на живот на Еткиндови, дълъг благополучен бит в интелигентска научна и литературна среда — съвсем не ги предразполагал към риск, към конспирация. Но — и цялата епоха ги тласкаше натам и неща, които в друга обстановка потъваха в забрава, през тези години се показваха подсещащо: и неговият, и нейният баща загинали в лагерите. И ето че през не знам коя година след запознаването ни получиха от мен за прочит „Архипелага“. Първо — много се уплашили, това им изглеждало прекомерно, разрушавал се всякакъв ежедневен нормален живот. Развълнувани, и двамата идваха в Москва да ме убеждават, че не бивало да разпространявам книгата по никакъв начин. Еткиндови бяха естествени с това, че не криеха страха си, но надвиваха и прекрачваха този страх. Така например, заминавайки за чужбина в началото на 1967-а, Е. Г. се престраши да вземе от мен вече готовото ми писмо до писателския конгрес (2 месеца преди самия конгрес) и с големи предпазни мерки го предал (този екземпляр после стигна до Би Би Си, именно от него четяха и громяха). Запознах ги с Люша — между тях се установи куриерска връзка с помощта на пътуващи познати и потекоха ли, потекоха от Москва към Ленинград ту най-новите книжки на самиздат, ту разни поверителни книжа. Дори един екземпляр от „Архипелага“ бил заровен близо до вилата на Еткинд. И така малко по малко Еткинд се озова близо до самия пламък и световната експлозия на „Архипелага“, на самия ръб на кратера, търсеше вътрешно равновесие и не се удържа. Измежду всички действащи лица от тази книга той единствен получи и открито сътресение, публично бичуване — и бе изритан в чужбина.