Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
(Публикуването на „Телето“ неблагоприятно се отрази на Анна Самойловна, как да предвиди всичко човек?! Не можех да не я похваля и да не й благодаря — а заради това на редакцията на „Новый мир“ било наредено вече да не й дават работа на хонорар, частни поръчки, тя се озовала в същинска блокада. А на всичко отгоре започнала да ослепява. (Напротив, охуленият от мен в „Телето“ А. Д. Дементиев благодарение на това много се хареса на официалните кръгове.) (Бел. от 1978 г.))
Писателят Борис Можаев, мой много близък приятел, блестящ познавач на руското село и руската природа, но пак по селяшки извънредно предпазлив, изобщо не беше склонен да се завира в конспирации. Отхвърли и предложението ми да участва в самиздатското списание. Той представляваше въплъщение на вечното спокойно струене (или на зеления растеж) на народния живот. Топлото ни общуване протичаше така, като че ли страната ни беше свободна и двама писатели, общувайки, можеха да си позволят разкоша да се ограничат само с откритата литература. Но и той: през юни 1965-а ми помогна в тайното събиране на материали около Тамбовското въстание, прикри с измислената си кореспондентска командировка моето държано в тайна отиване там. (Както през 1972-ра друго едно мое пътуване пак до Тамбовска област ми прикри с роднинството си — той самият от Иноковка, Кирсановска околия, старият ми приятел от затвора Иван Емелянович Бриксин.) А после лорд Бетел (Британия) въвлече Борис чрез словашкия журналист Личко в тяхната авантюра, в тайни контакти, заради които Можаев насмалко не влезе в затвора. Борис се държа достойно, твърдо и изобщо не се уплаши, сякаш беше свикнал с всичко това.
От началото до края на 60-те години полето на съчувствие към моята дейност и отвращението от правителството бяха толкова определено изразени в обществото, че можех да моля за сериозна помощ дори случайни, непознати хора — и знаех, че няма да ми откажат, нито да ме издадат. Предлагаха помощта си и най-предпазливите.
В това поле на обществено съчувствие безброй безименни доброжелатели са ми преразказвали съдържанието ни партийните клевети от закрити трибуни, където те били слушатели. Обикновено не им знаех имената и не ги питах как се казват, но колко ми помагаха да се браня! с какво оръжие ме въоръжаваха! Получавал съм подкрепа от най-неочаквани страни.
В това поле на съчувствие и на Мстислав Ростропович му хрумнало да ме настани във вилата си — и така те с Галина ми направиха най-щедрия и най-спасителния подарък, който съм получавал през живота си. Но никой не би предположил и не би повярвал, че през 1970-а Николай Анисимович Шчолоков (парадоксално е, но си позволявам да набера и неговото име с получерни букви) — министър на вътрешните работи на СССР и приятел на Брежнев! — също тайно ми помогна, и то съществено. Как можа да се случи това? Работата е там, че жената на Шчолоков Светлана от малка другарувала с Ростропович: баща й буквално от гаровия площад прибрал и подслонил за дълго време в жилището си бездомния Леополд Ростропович, който бил довел в Москва талантливия си син да го урежда… Та веднъж Стива споменал на Шчолоков, че ми трябва подробна топографска карта на Източна Прусия (бях събрал такава през войната, но при арестуването ми тя се затри), и министърът ми я изпрати от щаба на МВР — обширна, обхващаща целия район на Самсоновите действия, вече грижливо слепена. Тя престоя у мен близо година (вече си мислех, че ще си остане завинаги) и издигна с цяло стъпало работата ми над „Август“: съвсем друго е усещането, когато я четеш като военен и виждаш всеки 100 метра от местността — все едно че си я обходил пеш. (А тези места сега са до Полша, кой ще ме пусне да ида там?…) Стива ми каза и друго: Шчолоков бил помолил да ми дадат московско жителство, само че му отказали по-горе. Когато се очакваше да замина за Стокхолм, той бързо изпрати жена си да вземе картата, за да няма улики. Но, както ми разказа по-късно Стива: радвал се, че не съм заминал, — рекъл: „Правилно е постъпил, нямаше да го пуснат да се върне!“ — и предложил в ЦК да почнат да ме печатат. Заради това насмалко не загубил поста си.