Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
В полето на съчувствието (не само към мен, а към цялото Движение) можеха да съществуват бабички като Надежда Василиевна Бухарина, по различно време помагала просто в бита, в къщната работа — ту на Рой Медведев, ту на мен, ту на Сахаров, ту на Шафаревич, на всички видни „различномислещи“, лишавайки от грижи собствените си деца и внуци. (Казваше: „До гроб трябва да отслужвам, задето не съм лежала в лагер.“) Тя току печеше специални хранителни сухарчета за лагерни колети, срещаше се с жени на концлагеристи, помагаше им, раздаваше подаръци и книги за няколко провинциални града. По онова време типична добра бабичка, тя без колебание приемаше по нещо опасно в пазарската си чанта и го замъкваше където трябва. И винаги имаше на разположение две машинописки — да размножават безкористно всякакъв самиздатски материал. Тези три бабички образуваха „самиздатския батальон“.
(Прочута кулинарка, Надежда Василиевна и после години наред събирала на исторически дати в дома си на „Левшински“ всичките ни изпозапознати помежду си наши приятели, давайки им възможност да се съберат за юбилеи и печални годишнини. По Покров през 1982-ра й прилошало и за едно денонощие умряла от тромб в сърцето (била на 81). Опявали я в „Св. Никола в Кузнеци“, и надошли много хора. През нощта преди погребението в Москва ненадейно започнала виелица, натрупала сняг и я погребали на Ваганковските гробища като през зимно време, цветята и свещите в снега. (Бел. от 1986 г.))
А какво да кажем за бившите концлагеристи? Кой от тях не беше петимен да ми помогне? Вилхелмина Славуцкая, дългогодишна коминтерновка, излежала след това 10 години, ми издирваше сведения за Козма Гвоздьов, запозна ме с децата на Александър Шляпников и така аз черпех уникален материал; уреди ми тайна среща с Бьол — да му дам текстове за Запада. След арестуването и екстернирането ми — помагала на Аля да прехвърли събраните от мен книги за руската революция, забранени за изнасяне от страната.
(А след смъртта на Ева се нагърби с тайната артерия за подпомагане на нашия Руски обществен фонд — вярно, провалиха я покрай него през 1986-а, първият голям провал на фонда, и до днес гебистите я тормозят. (Бел. от 1986 г.))
Друга коминтерновка, разузнавачка, латвийката Олга Зведре (а още по-рано стара чекистка, която се познавала с всички шефове в ЧК), ме снабдяваше с неоценими показания.
По рязанско време се запознах с две възрастни сестри, едната — Анна Михайловна Гарасьова, през 20-те години лежала като анархистка, другата, Татяна Михайловна, я затворили за 10 години вече като съветска еснафка. Те ми събираха материал за „Архипелага“ и самия „Архипелаг“ пазеха на части в своята килната провинциална къщурка от XIX век, и фотоленти, и други ръкописи. („По-весело заживяхме, появи се цел!“) Тъй като имаха стенни печки, вземаха от жилището ни всички книжа и пликове, които не можеха просто да се изхвърлят, а непременно трябваше да се изгорят. Рано заранта след изключването ми от СП, когато гебистка лека кола дежуреше пред портата ми, дойде Анна Михайловна и отнесе в пазарската си чанта един екземпяляр от „Изложението“ — да го спаси, ако нахълтат в жилището ми.
В Рязан имах и още една вярна твърда душа — Наталия Евгениевна Радугина, тя беше свързана с Гарасьови, участваше в общата мрежа, помагаше ми безотказно. Предлагаше ми и да укрива, но не се наложи да й дам нищо съществено. А връзката ни с нея беше открита — и ГБ довтасал да й прави обиск в деня на арестуването ми. Преобърнали всичко с краката нагоре, откраднали едно-друго, но нищо противозаконно не намерили, останали с пръст в устата.