Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
През 1964-та, когато изобщо не бях в немилост и открито работех във Военноисторическия архив, — в книгата за посетители зърнал подписа ми Юрий Александрович Стефанов — и дойде да ми благодари за „Иван Денисович“, да ми предложи помощ по архивите. Родом от Новочеркаск, като дете (но с необикновена наблюдателност и памет) свидетел на революционните тамошни събития (тъкмо такива неунищожени безобидни забърсва Желязната метла), навремето изкарал своята десетачка (а и покойната му майка също), — той и на 70 години беше още як, с тиквена плешива глава, грамаден казак, невероятно работоспособен: виден инженер по нефтодобива, талантлив и неуморен в службата си, само вечерно време и през неделните дни си чешеше крастата: общата история на Дон, на казачеството, а покрай това — и на руската императорска армия. Естествено, и възгледите му си бяха отколешно казашки, антиболшевишки (макар че настойчиво ги прикриваше зад изследователската си безпристрастност). Архивните му навици — къде, какво и как да се търси — бяха изключителни. Безкрайно много ми помогна той през годините с разгърнатите си справки — за отделни части и личности в старата руска армия и особено за казачеството. (Обща черта в СССР: всичките ми помощници, всичките ми сътрудници служат някъде, а цялата титанична работа вършат през свободното си време и съвсем безплатно.) По-късно, когато взех да получавам книги от чужбина, много зарадвах Дончанина (както бяхме започнали да го наричаме) с белогвардейски издания за казачеството. Свързах го с Люша, но той й създаваше много главоболия с неспособността си да говори кратко, с намеци по телефона — разкриваше доста излишни неща, излагайки на опасност самия себе си. А когато върху ни се стовари и Крюковото наследство (вж. очерк 14-и), Ю. А. стана главен преработвач на цялата тази купчина, а доста взе и за своите задачи.
В Ленинската библиотека Люша се запознала с една симпатизираща ми библиографка, Галина Андреевна Главатских, тя светкавично и виртуозно вадеше по Люшините (моите) запитвания не препоръчителни списъци, а живи десетки, ако не и стотици, книги — с отбелязани пасажи. По конспиративни причини никога не съм се виждал с Г. А. и съм й благодарил за помощта може би само с една бележка — и единствено от Люша знам, че тогава била на около 37 години, че е историчка, „скромна, тънка, изморена“. И — религиозна. Такива книги Люша ми мъкнеше в огромни количества от библиотеката, докарваше ми ги извън града и отново ги замъкваше в библиотеката.
Освен това и в специалното хранилище на Ленинка, тоест преграденото затворено място, работеше съчувстващата ни Вера Семьоновна Гречанинова. Понякога тя ми набавяше извънредно редки материали. Но я проследили или тя самата може би се доверила на някого — и я махнаха от специалното хранилище. И приятелката й Анна Александровна Саакянц, цветаеведка, също доста вестникарски материали прехвърли в специалното хранилище по моя поръчка, доста ми помогна.
С годините архивите един след друг взеха да ми отказват достъп и справки. (Във Военноисторическия през 1972-ра, след появяването на „Август“, чак следствие провели: кой е посмял да ми даде през 1964-та материали за Първата световна война!) А нужните ми материали, справки и отговори на въпроси все едно прииждаха непрекъснато. Ту — от Александър Вениаминович Храбровицки, литературовед, шопенхауеровец, зет на Короленко, голям специалист по архивите. Ту — от Вячеслав Петрович Нечаев. Ту — от професионалния историк Пьотър Андреевич Зайончковски. Ту от Владислав Михайлович Глинка, петроградчанин. Ту — от Евгения Константиновна Игошкина (пенсионерка на Гослитиздат, взе от мен темата „Гладът през 1921-ва“; тя беше сестра на онази машинописка, Олга Константиновна, препоръчана ми от Милиевна; години наред сестрите живеели и двете в Москва като чужди и покрай книгите ми пак се събрали). Ту се срещаха и съвсем чужди хора, съвсем официални, и старци (не ги познавам всичките, Люша работеше с тях без мен) — такава сложна епоха, чак и интелигенцията се е объркала — за кого е тя, какво мисли и какво представлява тя самата.
Имаше и един крехък, много умен младок, Габриел Суперфин, свръхталантлив за архивни издирвания. Той сам дойде при мен, предложи ми помощта си и ми помогна — по Гучков (глави 39 и 66 от „Март“) и някои общи неща за предреволюционна Русия. Не сколаса да свърши много работа но в момента на арестуването му през 1973-та в интервю пред „Монд“ нарочно подчертах неговото участие в моята работа — за да дам по-широка световна разгласа и по този начин да го защитя.