Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
През август 1973-та, когато „дисидентството“ взе да се цепи на течения, Лев се люшна към някогашните си марксистки симпатии („налееш ли веднъж катран в паница, и с огън не можеш го изгори“), към подкрепа на Рой Медведев. А ние с него, кажи-речи, прекратихме взаимоотношенията си след моята статия „Мирът и насилието“, когато ме обвини в „москвоцентризъм“ (виждал съм потисничеството в Москва, не съм го виждал в Чили и т. н.). Последната ни среща се състоя през декември 1973-та в Переделкино във вилата на Чуковски, където седях подгонен, измъчен, а той докара да ме запознаел, без да ме пита, без да ме предупреди, с американския издател Профър и жена му. Намери ме във вътрешността на горския участък: да вървим! Аз се възмутих: за какво са ми тия американци, не ща да виждам никого. Така се разделихме с Лев — и двамата начумерени и мълчаливи. Чак след екстернирането ми той видял „Писмото до вождовете“, след това „Изпод канарите“ — и станал яростен вечен враг на тази програма, а и на мен самия. Написал клокочещ отговор на „Писмото“, кажи-речи, по-дълъг от самото „Писмо“ (лош белег за една критика), винаги е толкова многословен — чак не можах да го дочета, а и не очаквах да открия там ценни мисли. После ми писаха от Москва, че навсякъде рязко ме „хули“, не може да се спре, дори и пред Люша и Л. К. Чуковская, — а какво ли е било пред чужди хора?
И все пак продължавах да обичам Лев, да помня грамадната му чорлава фигура и прямодушните му сърдечни постъпки: той беше щедър към всички и добър, ако не беше ядосан.
(След емигрирането му на Запад и взаимно примирителните ни писма той обаче лесно се вля в клеветническата кампания, която организираха около мен някои емигранти от третата вълна. През 1985-а отношенията ни се прекратиха при последната размяна на писма между нас. (Бел. от 1986 г.))
А доста голяма помощ ми оказа и Володя Гершуни, концлагерист от младини, мой познат от Екибастуз. Той с голям ентусиазъм ми мъкнеше редки стари книги за „Архипелага“ и по история на революцията. Той именно ми донесе „Беломорско-Балтийският канал“, единствената съветска книга със снимки на чекисти. Пак той ме свърза с М. П. Якубович. На Гершуни принадлежат и два термина, които съм употребил в „Архипелага“: „изтребително-трудови лагери“ и „комично загинали“ — за комунистическите ортодокси.
А всяко познанство тегли след себе си ново, кръговете се разширяват. Пак Гершуни ме запозна с друг благожелателен кръжец, подобен на младежкия кръжец около А. И. Яковлева, който подписваше колективните си писма до мен, — около Елена Всеволодовна Вертоградская. Всички те работеха в някакъв библиотечен партиен фонд, и то къде? на площад „Дзержински“, точно срещу Голяма Лубянка! Хем какъв фонд! — от някакви полузабранени, но все още неунищожени книги, така че имаха възможност да водят за бракувани уж унищожените, а в действителност да не ги унищожават, да ги дават например на мен. Поради острия недостиг на време, поради претовареността ми с работа неразумно малко се възползвах от това (да трупам ли книги, когато примката вече е на врата ми и не знам дори една ще прочета ли?), но все пак вземах по нещичко. И веднъж те настояха — да ги посетя направо там, във фонда, да се поразходя край рафтовете. Не бяхме се опознали както трябва, но пак станахме приятели. Всички сияеха — все пак си беше непредпазливост. Не знам какво им е струвало това, присъствал доносник — и си имаха неприятности. След това връзката ни позамря. А 10 дена преди екстернирането ми именно поради откъснатостта на тази група им предложих да съхраняват Крюковия архив. Приеха!