Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
(Чак сега научавам: той и приятелите му, без да знам, ме охранявали в Переделкино след моето писмо до конгреса на писателите. (Бел. от 1990 г.))
Той беше „стартът“ за много мои самиздатски публикации. През януари 1974-та, по тъмно, дойде при мен в Переделкино, дадох му — овреме, за един от стартовете в деня на арестуването ми — „В лъжа не се живее“. От него лъхаше готовност да ми оказва всякаква помощ, без да мисли за опасностите.
Необходимостта принуждаваше Люша да си има и свое специално постоянно скривалище, отделно от системата на Данила. През есента, струва ми се, на 1968-а й предложих такива пазители — сътрудници на Института за руски език на „Волхонка“. Единия от тях, Леонид Крисин, Люша и бездруго познаваше като чест посетител на К. И. Чуковски. А другата беше много милата Ламара Андреевна Капанадзе. Виждал съм я общо три пъти през живота си, два пъти — покрай тяхното институтско хрумване да ме поканят уж за образцов фонетичен запис на магнетофон, а фактически — да се запознаят с мен и да получат ръкописи за размножаване. (Между другото помогнаха ми в моите издирвания по кубанския и донския диалект.) Третия път ги викнах и двамата (пак на свидния ми и съдбовен Страстной булевард, пак на любимата ми „новомировска“ алейка до мястото, където той се разширява) — и веднага им предложих да пазят най-страшните ми книги, и то в голям обем. И не сгреших, не стана нужда да се разкайвам! Взеха всичко, без да им мигне окото, и го пазиха отлично. Льоня получаваше ръкописите от Люша и й ги донасяше, това беше естествено, защото продължаваше да работи над наследството на К. И, самата Ламара тъкмо поради законите на конспирацията за съжаление никога повече не я видях — нито да я опозная по-отблизо, нито да си поприказваме, а и Люша много рядко. Скривалищата на Ламара май се променяха — първо у роднини, невинни старци, после не знам защо й се наложило да пренесе ръкописите в жилището си на 2-ра Троицка уличка — по сарказъм на съдбата това била едновремешна квартира на Берия, сега превърната в комунална! Разбира се, само по себе си това скривалище беше несигурно: Ламара живеела сама, значи, когато излизала, оставяла ръкописите в комуналката! Но тъй като не се срещаше с нас и не се занимаваше с нищо друго непозволено, не би трябвало да привлече ничие внимание. Впрочем през лятото на 1973-та, когато бяхме съвсем закъсали, дойде тревожна новина и оттам: някакъв съседски гостенин на два пъти надзъртал през ключалката на Ламара, тя го спипала на местопрестъплението. Това може да е било и внимание към младата привлекателна жена, може да са били и пипалата на ГБ. По същото време Люша боледуваше след катастрофата, „Архипелагът“ се провали, нямах сили да се оправя с Ламара. Най-сетне, през есента, тъкмо бяхме се наканили да преточим от нея нашия архив — ненадейно от сърдечен пристъп задълго се тръшна на легло Льоня Крисин и работата пак засече, увисна. През нея есен имах усещането, че сънувам кошмар, трябва да направиш защитно движение с ръка, а всичко ти е парализирано. По-късно през есента нещата се оправиха, благополучно прибрахме архива оттам.
Още едно съвпадение: на същата тази 2-ра Троицка уличка, в съседната къща до Ламариното скривалище (!) през януари 1972-ра навръх Коледа в апартамента на Н. Н. Вилмонт, известния преводач и литературовед, завърши успешно организираната от нас с Анна Самойловна Берзер гонитба по дирите на избягалото „Теле“, което поради изтичането бе доприпкало дотук. С А. С. Берзер години наред поддържахме учудващо спокойни неизменни приятелски отношения — от запознаването ни в редакцията на „Новый мир“, още в старото помещение, от първите й тайни съобщения за движението на „Денисович“ по кръговете на ЦК — това ми се разказваше още в предишното й жилище на „Кречетниковская“, бъдещия „Нов Арбат“, откъдето поради събарянето на старата уличка сестри Берзер бяха лашнати в един скапан нов жилищен блок в покрайнините, приятелството ни продължи и когато съсипваха редакцията, когато вече и от новия „Новый мир“ принудиха Анна Самойловна да се пенсионира. Тя ми беше връстничка и следвала в МИФЛИ (Московски институт за философия, литература и история. Бел. пр.) тъкмо I по времето, когато бях там задочник, оттам идваха общите ни възгледи и спомените на нашето поколение. Самият й начин на мислене и възприемане ми беше близък, не се различаваха кой знае колко реакциите ни. И беше изключително скромна, тактична, кротка, несамолюбива и добросърдечна — то всички автори на „Новый мир“ я обичаха, не само аз. И макар че й липсваше тренировка, без трепет винаги беше готова да вземе, да скрие, да пренесе, да предаде всякаква тайна пратка — и понякога се ползвахме от помощта й. Имахме дори проект цялостното преписване на „Архипелага“ да бъде извършено от Люша в нейния апартамент — ще се шмугне при нея, ще се скрие, все едно че е заминала занякъде. Но се отказахме: техният блок пропускаше всички звуци, а цялото й обкръжение беше враждебно. Човек можеше да сподели с А. С. всякакъв таен замисъл и да е сигурен, че тя няма да го разкаже нито на приятелка, нито на сестра си. Просто не ми се е налагало да й разкривам повече. А тя сума неща научаваше за нас, разказваше ни ги, предупреждаваше ни, да речем — и изтичането на „Телето“ откри мигновено. Когато в Рязан ме изключиха от СП и никой не вдигаше слушалката на московския телефон на Аля — втори ми беше новомировският на Анна Самойловна, и така новината се разпространи! Стаята им в „Новый мир“, отдел „Проза“ — винаги е била свободен литературен клуб, всички идваха там да си побъбрят, да се посмеят, да се изплачат. Там и след разгромяването на редакцията продължиха да седят А. Берзер и Ина Борисова, продължавайки, доколкото и когато можеха, едновремешните традиции. При тях свободно можеше да ходи и Люша — и така във вече „комунистически оправения“ „Новый мир“ се предаваха от човек на човек моите ръкописи, разпространяваха се самиздатските ми декларации, а Ина, под външния облик на просто хубавичка жена — твърда, хладнокръвна, наблюдателна и много добре разбираща как стоят нещата, в самотното си жилище в „Аеропорт“ също години наред пазеше „Кръг“-96 и още нещо. Докараха ни от Запад руското издание на „Кръга“, още не знаехме пиратското име Флегон, мислехме си, че е издание на Андрееви, и Ина седмици наред всяка вечер сверяваше и коригираше — ужасяващо много неточности!