Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

(Приятелството ни отначало продължи и в чужбина. Е. Г. ни посети в Цюрих, няколко пъти се срещахме в Париж (споделях с него проекта ми да се създаде Руски университет в чужбина, исках му мнението). Но после нещата се промениха. След две-три години Еткинд публично се изказа против мен: заяви, че съм искал за Русия нов византизъм, и то в самия разгар на екзекуциите в Иран, които накараха цял свят да изтръпне, — че искам за Русия нов Аятолах, а руските аятоласи ще са още по-лоши от иранските. Наложи ми се да му отговоря също публично — „Персийският трик“, есента на 1979-а. А след това Еткинд стана един от повсеместните клюкари относно моите никога несъществували теократизъм и антисемитизъм. (Бел. от 1986 г.))

А с Лев Копелев развитието беше такова: от нашата концлагеристка компания той пръв и най-много се сближи със столичните литературни кръгове, с чужденците. С Н. И. Зубов (който също познаваше Лев, от лагера) по време на заточението ни обсъждахме: ей тая наша книга с фотолентите; най-лесно може да я изпрати Лев. Когато пристигнах в Москва през 1956-а, бързо се разочаровах от чуждестранните туристи и разбрах, че трудно ще проникна в чуждо посолство. Но страхотно разчитах на Лев и все му четях ли, четях написаното в лагерите и в заточение, с надежда очаквайки: кое ли ще се съгласи да изпрати? Само че той не хвалеше произведенията ми. А особено през оная 1956 година — нали започваше „оздравяването“ на комунистическата система! — хич не му се искаше да й навреди, като снабди с оръжие „световната реакция“.

Обеща ми: най-много да даде на поляците моята „Република на труда“ — у тях през тия месеци май бурно се развиваше свободата, а най-важното беше, че е социалистическа. Но — и на поляците не я даде, така книгите ми замряха. Лев изобщо не придаваше значение на провинциалните ми творби, а все пак се срещаше с най-видните съветски и западни писатели. Оттогава и аз зарязах тази идея. Но след като през есента на 1960-а посвикнах с първия кръг читатели — не концлагеристи (семейство Теуш, семейство Каменомостски), през май 1961-ва докарах олекотения „Щ-854“ и на Копелеви в Москва. Макар че Лев определи това като „производствена повест“, все пак тук явно се усещаше известна пикантерия и те с Рая Орлова взеха да ме увещават да им разреша да я дават на тоя-оня „за прочит“, което беше напълно в техния стил. Отначало твърдо отказвах, но после се поддадох, те изцедиха от мен някакъв разрешен списък на читатели: семейство Рожански, семейство Осповати, Кома Иванов. И още същото лято и през есента започнали да я дават, без да се съобразяват със списъка. А през ноември 1961-ва, след XXII конгрес, се разбрахме, че Копелеви ще дадат разказа на „Новый мир“. Занесла го Рая Орлова. (Според нейната версия — с дебел намек го дала лично на А. Берзер, а според версията на А. Берзер: нищо съществено не обяснила, оставила го на бюрото й като някакъв незначителен „стихиен“ ръкопис — срамувала ли се е?) Но след като го дали на „Новый мир“, идеята на Копелеви била: да се възползват от ситуацията и широко да разпространяват повестта ми (стоварвайки вината за това върху списанието), а че тя ще бъде публикувана, изобщо не вярвали. А аз все пак донякъде се надявах. Но „Иван Денисович“ благополучно бе отпечатан и аз пак взех да подпитвам Лев: дали да не изпратим (нещо друго)? Из апартамента им щъкаха доста чужденци, но — не, не се нае. Вече бях загубил всякаква надежда — не щеш ли, през 1964-та Лев ми заръча да се подготвя да дам на Рожански. Рожански не ме излъга, взе пратката — ама му изгоря командировката. А аз вече се бях запознал с Ева и по-нататък не ми трябваха Копелеви. Само в момента на провала на архива ми, през есента на 1965-а, остро ми се доиска: да изпратя на Запад „Танковете“ и „Пруски нощи“, да ги спася. А Ева в този момент беше във Франция. Аз — пак при Лев. Той се нае и този път наистина изпрати — по Бьол. Колко се радвах, колко благодарен му бях! Но не знаех, че през двете седмици, докато ръкописите стояха у него, Лев ги дал за прочит на балдъзата си Люся, тя — на една своя приятелка, по-нататък ги преписали и това изтичане след няколко години щеше да ме заплаши смъртоносно: щеше да стигне до ГБ и да бъде използвано от тях против мен чрез „Щерн“. Тогава не намерих в себе си сили да упрекна Лев сериозно, а и в него не беше покълнало съзнание за никаква вина. Такъв си му е характерът: не може да се стегне за дълъг сериозен бой. Комично звучи, но нищо мое не мина през него, без да се провали. Дори такава дреболия като писмото ми до „Унита“ — нае се да го изпрати по Виторио Страда, но беше заловено на митницата. И когато след моето екстерниране Аля остана върху взривоопасния ми архив, загрижена как да го прехвърли на Запад, — потърсила Лев, но той не й помогнал. И слава Богу, пак щеше да стане някоя беля.)