Окото на света

Бавно опушената повърхност се изду в някакъв странен, издължен мехур, надигащ се върху повърхността на блато. Гърбът на Моарейн проникна през мехура. Сантиметър по сантиметър Айез Седай и нейното смътно отражение се разделиха. Тя продължаваше да държи тоягата протегната пред себе си и я задържа така, докато изтегляше Алдийб след себе си. Бялата кобила ситнеше ужасена, очите й се въртяха. Все още взряна в Портала, Моарейн се отдръпна назад.

Порталът потъмня. Бледото сияние стана още по-мрачно, премина от сиво към пепеляво, после в черно, толкова черно, колкото беше в самото сърце на Пътищата. Сякаш от невъобразимо разстояние вятърът продължаваше да вие към тях. Скрити гласове, изпълнени с неутолима жажда за живи същества, изпълнени с глад да вкусят болка, изпълнени с безсилие.

И тези гласове сякаш шептяха в ушите на Ранд, на косъм от ясния смисъл, почти разбираеми. „Плът, тъй нежна, тъй нежна за разкъсване, да раздереш кожата; да разголиш кожата, да ги сплетеш, тъй хубаво е да сплетеш нишките на кожата, тъй хубаво, и тъй червени капките; кръвта е тъй червена, червена и тъй сладка; сладки писъци, мили писъци, пеещи писъци, изпищи песента си, изпей своите писъци…“

Шепотите затихнаха, чернотата се стопи, изчезна и Порталът отново се превърна в бпушено сияние, видимо през арката на каменния барелеф.

Цялото тяло на Ранд се разтресе и той си пое дълбоко дъх. Не беше единственият — чу как и другите въздъхнаха облекчено. Егвийн беше докарала Бела до кобилата на Нинив и двете жени се бяха прегърнали. Дори и Лан изглеждаше облекчен, въпреки че скулестото му лице не изразяваше нищо. Това се долавяше по-скоро от стойката му върху седлото на Мандарб.

— Не може да премине — промълви Моарейн. — Така си и помислих, че не може; надявах се, че няма да може. Уфф! — Тя хвърли тоягата си на земята и изтри ръката си в пелерината. Над половината от тоягата беше почерняла и овъглена. — Покварата на това място унищожава всичко.

— Какво беше това? — настоя Нинив. — Какво беше?

Лоиал изглеждаше доста смутен.

— Как какво? Мачин Шин, разбира се. Черният вятър, който краде душите.

— Добре, но какво е? — упорито настояваше Нинив. — Дори при тролоците — човек може да ги види, даже да ги пипне, ако е достатъчно смел. Но това чудо… — Тя потръпна.

— Нещо, останало от Времената на лудостта, изглежда — отвърна Моарейн. — Или дори от Войната на Сянката. Войната за Силата. Нещо, което се е крило в Пътищата толкова дълго, че вече не може да излезе навън. Никой, дори и Огиер, не знае докъде стигат Пътищата, или колко дълбоко. Може дори да е нещо от самите Пътища. Както каза Лоиал, Пътищата са живи неща, а във всички живи неща има паразити. Може дори да е създание на самата развала, нещо, породено от загниването. Нещо, което мрази живота и светлината.

— Престанете! — извика Егвийн. — Не искам да слушам повече. Аз го чух, това, как казваше… — Тя млъкна и потръпна.