Окото на света

След като Премъдрата се понесе напред към Моарейн, Мат отрони:

— Виж ти. Нарече ни мъже. Струва ми се, че едва вчера ни разправяше, че не би трябвало да излизаме от повоите си, а сега ни нарече мъже.

— Вие все още би трябвало да се държите за престилките на майките си — обади се Егвийн, но Ранд не мислеше, че го казва искрено. Тя придърпа Бела по-близо до дорестия му кон и заговори тихо, за да не чуят останалите, въпреки че Мат наостри слух. — Само танцувах с този Ейрам, Ранд — промълви тя тихо, без да го поглежда. — Нали няма да го вземеш навътре, че съм танцувала с някой, когото никога повече няма да срещна?

— Не — отвърна й той. „Какво ли я кара да повдига този въпрос тъкмо сега?“ — Разбира се, че не. — Но изведнъж си спомни за нещо, което Мин му беше казала в Бейрлон. Сякаш се беше случило преди сто години. „Тя не е за теб, нито ти за нея; поне не така, както и на двамата ви се иска.“

Градът Фал Дара беше построен върху по-високи хълмове, отколкото заобикалящата го околност. Съвсем не беше толкова голям, колкото Кемлин, но стените му бяха високи като Кемлинската крепост. По протежение на цяла миля извън крепостната стена, околовръст, по земята нямаше никаква растителност освен трева, при това подрязана ниско. Нищо не можеше да се приближи, без да бъде забелязано от някоя от многобройните високи кули, покрити с дървени навеси. Докато стените на Кемлин представляваха произведение на каменоделското изкуство, строителите на Фал Дара, изглежда, изобщо не бяха се интересували дали някой ще намери крепостта за красива. Сивият камък изглеждаше безмилостно мрачен и прогласяваше, че предназначението му е само едно: да брани. На кулите плющяха флагове, създаващи впечатлението, че извисяващият се Черен ястреб, гербът на Шиенар, се рее над крепостните стени.

Лан свали качулката на плаща си и въпреки студа подкани и останалите да го последват. Моарейн вече беше свалила своята.

— Според закона на Шиенар — поясни Стражникът — и според закона на всички Гранични земи, никой няма право да крие лицето си вътре в стените на един град.

— Всички тук ли са толкова хубави? — изсмя се Мат.

— Един Получовек не може да се скрие, покаже ли лицето си — отвърна с равен тон Стражникът.

Усмивката на Ранд се стопи. Мат припряно свали качулката си. Портите стояха разтворени, високи и обковани с тъмно желязо, но пред тях стояха на стража дузина мъже със златистожълти туники над ризниците, всички със знака на Черния ястреб. Дръжките на дългите мечове на гърбовете им стърчаха над раменете, а на кръстовете им висяха широки ханджари, боздугани и секири. Конете им бяха привързани наблизо и имаха заплашителен вид със стоманените брони, покриващи гърдите, шиите и вратовете им, и с копията, прикрепени до стремената. Изглеждаха готови всеки миг да бъдат яхнати. Но стражите не понечиха да спрат Лан, Моарейн и техните спътници. Вместо това размахаха ръце и завикаха радостно.