Окото на света

— Дори тук съдбата ти те закриля. Дори и Тъмния не може изцяло да промени Шарката. Ти не си застрашен от него, докато аз съм наблизо. Сънищата ти ще бъдат спокойни. И поне временно ще са безопасни.

След като се премести към Мат, той се зачуди дали тя наистина смята, че е толкова лесно — просто така, да му каже, че е в безопасност, и той да повярва. Но някак си наистина се почувства в безопасност — във всеки случай не толкова застрашен, колкото доскоро. Замислен за това се унесе, заспа и не сънува нищо.

Събуди ги Лан, който сякаш никога не спеше. Закусиха набързо и потеглиха. След малко се чу тихият глас на Стражника:

— Някой ни преследва. Или нещо.

Намираха се по средата на един мост. Началото и краят му се губеха в мрака.

Мат издърпа стрела от колчана си и преди някой да успее да го спре, я изпрати в чернилката зад тях.

— Знаех си аз, че не биваше да го правя — промърмори Лоиал. — Гледай никога да не си имаш работа с Айез Седай, освен в стеддинг.

Лан бутна лъка надолу преди Мат да успее да постави втора стрела.

— Престани, селски идиот такъв. Няма как да разбереш кой е.

— Само в стеддинг са безопасни те — продължаваше да си мърмори Огиер.

— Че какво друго може да има в такова място освен някакво зло? — настоя Мат.

— Стареите все това ми разправяха. Ах, защо не ги послушах…

— Може да е просто някой друг пътник — намеси се с надежда Егвийн. — Някой Огиер може би.

— Огиер имат повече разум в главите си, че да им хрумне да използват Пътищата — изръмжа Лоиал. — Всички, с изключение на Лоиал, който изобщо няма ум в главата. Стареят Хаман винаги ми го е казвал. И е прав.

— Какво усещаш, Лан? — попита Моарейн. — Нещо, което служи на Тъмния ли?

Стражникът поклати замислено глава.

— Не знам — отвърна той колебливо, сякаш това озадачаваше самия него. — Не мога да определя точно. Може да са самите Пътища, и заразата. Нещо много лошо. Но който и да е или каквото да е, не е тръгнало специално за нас. Почти ни беше докопало при последния Остров и след това се отдръпна по моста, сякаш се отказа. Ако изостана малко, бих могъл да го изненадам и да видя кой е или какво е.

— Ако изостанеш, Стражнико — сряза го Лоиал, — остатъкът от живота ти ще мине сред Пътищата. Дори да можеш да четеш писмото на Огиер, никога не съм чувал, нито съм чел за човек, който да е успял да излезе оттук след първия Остров, без да го води някой Огиер. Ти можеш ли да четеш писмото на Огиер?

Лан отново поклати глава, а Моарейн каза:

— Докато то не ни безпокои, и ние няма да го безпокоим. Нямаме време. Никакво време.

Когато поеха надолу по моста към следващия Остров, Лоиал подхвърли:

— Доколкото си спомням добре последния Напътственик, оттук има една пътека, която води право към Тар Валон. Най-много на половин ден път. Изобщо не е толкова дълго, колкото до Мафал Дадаранел. Сигурен съм, че…

Но млъкна слисан, когато светлината на фенерите им освети Напътственика. В горната част на плочата камъкът беше разранен от дълбоко врязани черти, остри и ъглести. Изведнъж Лан престана да крие тревогата си. Той си остана все така невъзмутимо изправил гръб на седлото, но на Ранд му се стори, че Стражникът долавя всичко наоколо, че усеща дори дъха на останалите. Лан започна да обикаля с жребеца си около Напътственика, разширявайки кръговете в спирала. Яздеше така, сякаш очакваше всеки миг някой да го нападне или той самият да нападне някого.