Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Моарейн може би не вярваше, че съществуват клопки и за такива като тях, но въпреки всичките й приказки, че трябва да бързат, ги накара да продължат по-бавно, като се спираше, преди да им позволи да тръгнат по поредния мост или преди да слязат от него на поредния Остров. Пристъпваше напред с Алдийб и опипваше въздуха с протегната ръка, и дори Лоиал и Лан не тръгваха напред без нейно позволение.
На Ранд не му оставаше нищо друго, освен да се довери на нейния усет за клопки и капани, но въпреки това се взираше напред с присвити очи, сякаш изобщо можеше да види нещо на повече от десет стъпки пред себе си, и се вслушваше и за най-малкия звук. След като тролоците можеха да използват Пътищата, тогава онова, което ги дебнеше, със сигурност беше създание на Тъмния. А може би не беше само. Лан беше казал, че в Пътищата не може да определи. Но единственото, което слухът му успяваше да долови, беше скърцането на собствените им седла, чаткането на конски подкови и от време на време нечие покашляне или тихо мърморене. Вярно, че по-късно долови някакъв далечен полъх на вятър, някъде откъм катранената чернилка. Трудно му беше да определи откъде точно идва. Отначало си помисли, че си въобразява, но след време се увери, че не е така.
„Няма да е зле да усетим отново вятъра, дори да е студен.“
И внезапно примигна.
— Лоиал, ти не каза ли, че вътре в Пътищата не духа никакъв вятър?
Лоиал дръпна юздите на коня си на няколко крачки от следващия Остров и замря, изпънал врат. Постепенно лицето му пребледня и той облиза пресъхналяте си устяи.
— Мачин Шин — прошепна дрезгаво великанът. — Черния вятър. Светлината дано ни освети и да ни закриля. Това е Черния вятър.
— Колко моста остават? — извика рязко Моарейн. — Лоиал, колко моста остават?
— Два. Мисля, че бяха два.
— Побързай тогава! — каза тя и Алдийб се понесе в тръс към Острова. — Казах, намери ги бързо!
Докато разчиташе Напътственика, Лоиал си говореше сам:
— Излизаха полудели и пищяха за Мачин Шин. Светлината да ни помогне дано! Дори онези, които Айез Седай можеха да излекуват, и те… — Той огледа припряно камъка, препусна към избрания мост и извика:
— Насам!
Този път Моарейн не изчака да провери, а ги подкани да препуснат в галоп. Мостът потрепера под конските копита, фенерите лудо се разлюляха над главите им. Лоиал огледа с трескав поглед следващия Напътственик и смуши коня си напред. Звукът на вятъра се усилваше — Ранд вече го чуваше ясно въпреки тропота на копитата по камъка. Точно зад тях и все по-наблизо.
Изобщо не се спряха пред последния Напътственик, щом светлината на фенерите засече бялата линия, изпъваща се от него, бясно завиха в тази посока и препуснаха в галоп. Островът скоро изчезна и наоколо не се забелязваше нищо друго освен надупчения сивкав камък под нозете им и бялата линия.
Сред мрака изнякнаха портите с гравираните по тях лозници, увиснали самотни сред чернилката, като тънка стена сред непрогледната нощ. Моарейн се надвеси от седлото си, опипа с длан резбата по камъка и изведнъж я дръпна назад.
— Листото на Авендесора го няма! — каза тя. — Ключа го няма!
— О, Светлина! — извика Мат. — Проклета Светлина!
Лоиал отметна глава и нададе тъжен вик, като вой на умиращ. Егвийн докосна ръката на Ранд. Устните й трепереха, но тя го погледна мълчаливо. Той постави длан върху нейната, надявайки се, че не изглежда чак толкова изплашен. Вече го усещаше. Отзад, откъм Напътственика, вятърът виеше. Почти му се стори, че долавя в него нечии гласове, гласове, изпълнени с такава отрова, че макар да не ги разбираше, гърлото му се изпълни с вкус на жлъчка.
Моарейн надигна тоягата си и от единия й край се проточи пламък. Не беше онзи чист, бял пламък, който Ранд си спомняше от Емондово поле и от битката преди Шадар Логот. Болезнено жълтеникава нишка пронизваше пламъка, с бавно отнасящи се черни пръски, като сажди. Тънък лютив пушек се понесе от пламъка. Лоиал се закашля, а конете запристъпваха нервно.
Камъкът започна да се топи като масло, листа и лозници се загърчиха сред пламъка и изчезнаха. Айез Седай го насочваше колкото можеше по-бързо, но прорязването на достатъчно широк отвор, през който да могат да преминат всички, се оказа трудна задача.
— Усещам го! — извика Мат с разтреперан глас. — О, Светлина, проклето нещо, усещам го!
Пламъкът угасна и Моарейн сниши тоягата си.
— Готово — каза тя. — Наполовина.
През каменния барелеф преминаваше тънка резка. На Ранд му се стори, че вижда през процепа светлинка — бледа, но все пак светлинка. Отворът изглеждаше достатъчно голям, за да преминат всички, макар че Лоиал сигурно трябваше да се сниши.