Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Даи Шан! — извика един от тях и размаха облечените си в стоманени ръкавици ръце. — Даи Шан!
Други неколцина се развикаха:
— Слава на Строителите! Кисераи ти Ваншо! — Лоиал изглеждаше изненадан, но скоро се заусмихва доволно и също замаха на стражите.
Един от мъжете се затича край коня на Лан, без изобщо да изглежда затруднен от тежката си броня.
— Ще полети ли отново Златния жерав, Даи Шан?
— Мир, Раган — беше краткият отговор на Стражника и мъжът изостана след него. Върна се при стражите, но лицето му беше помръкнало.
Навлязоха с конете по застланите с камък улици, изпълнени с народ и коли, и Ранд се намръщи угрижено. На пръв поглед Фал Дара гъмжеше от народ, но хората не приличаха на нетърпеливите тълпи в Кемлин нито на суетливата човешка гмеж из Бейрлон. Тук хората се измерваха с тежки погледи, мрачните им лица сякаш бяха лишени от всякакво чувство. Коли и фургони, отрупани догоре с покъщнина, бяха изпълнили улиците. Отгоре седяха децата — възрастните не ги пускаха да слязат дори за да си поиграят. Децата гледаха още по-безмълвно от възрастните и тъжните им очи сякаш бяха обладани от духове. Пространствата между фургоните бяха пълни с рунтави крави и шарени свине, с кафези, натъпкани с пилета, патици и гъски. И той разбра защо фермите бяха празни.
Лан ги поведе към цитаделата в центъра на града — масивна каменна камара на билото на най-високия хълм. Сух ров, дълбок и широк, на чието дъно стърчеше гора от остри стоманени пръти с върхове като бръснач, обкръжаваше високите стени на каменния вал. Последната защита, ако останалата част на града паднеше. Откъм едната кула на портата облечен в тежка ризница мъж извика:
— Добре дошъл, Даи Шан.
Последваха други викове:
— Златния жерав! Златния жерав!
Копитата на конете им забарабаниха по тежките греди на спуснатия мост и те преминаха над рова и после под подвижната решетка. Щом влязоха в крепостта, Лан скочи от седлото и поведе Мандарб, давайки знак и на останалите да слязат.
Първият площад на цитаделата се оказа огромен квадрат, застлан с камъни и обграден от кули и бойници, яки като онези на външните стени. Колкото и да беше голям, дворът изглеждаше не по-малко претрупан с народ от улиците извън цитаделата и суматохата беше не по-малка, макар все пак да се долавяше някакъв ред. Край половин дузина ковачници около площада, в които трещяха чукове, горяха пещи, чиито мехове се задвижваха от по двама яки мъже, облечени в кожени престилки. Момчета тичаха, помъкнали кошове с току-що изковани подкови към налбантите. Ковачи на стрели размахваха чукове край тях и щом някой кош се напълнеше, други момчета го отнасяха и поставяха празен на негово място.
Пред входа на замъка ги чакаха слуги в златисточерни ливреи, които поеха конете им, а един облечен в плетена ризница човек им се поклони официално. Беше без шлем и главата му беше обръсната, с изключение на опашката в средата на темето му, привързана с кожена лента.
— Толкова време мина, Моарейн Айез Седай. Колко е хубаво, че отново ви виждам, Даи Шан. — Той отново се поклони, този път на Лоиал. — Слава на Строителите. Кисераи ти Ваншо.
— Недостоен съм — отвърна официално Лоиал. — Нищожен е трудът ми. Цингу ма чоба.
— Чест е за нас, Строителю — отвърна мъжът. — Кисераи ти Ваншо. — Той отново се обърна към Лан. — Лорд Агелмар ви очаква, Даи Шан. Насам, моля.
Последваха го в замъка по груби каменни коридори с окачени по стените цветни килими и дълги копринени завеси с извезани ловни и бойни сцени. Посрещачът им продължи:
— Радвам се, че призивът ни е достигнал до вас, Даи Шан. Ще развеете ли отново знамето на Златния жерав?
Коридорите имаха суров, войнствен вид, с изключение на тъканите по стените. А дори и по тях фигурите бяха простовати, извезани с минимално количество нишки, само колкото да се очертае грубо смисълът им, макар да бяха с ярки цветове.
— Наистина ли положението е толкова лошо, колкото изглежда, Ингтар? — попита спокойно Лан.
— Нещата никога не са чак толкова лоши, колкото изглеждат, Даи Шан. Малко по-зле е тази година, отколкото обикновено, това е всичко. Набезите продължиха и през зимата, дори в самия й разгар. Но шурмовете не бяха по-тежки, отколкото навсякъде другаде из Граничните земи. Все още продължават нощем, но какво друго може да се очаква през пролетта, ако това изобщо може да се нарече пролет. От Погибелта се завръщат съгледвачи — тези от тях, които успеят да се върнат, разбира се — с вести за тролокски станове. Все пресни новини, за нови станове. Но ние ще ги пресрещнем при Тарвинската клисура, Даи Шан, и ще ги отблъснем, както винаги.