Окото на света

Фенерът му проблясваше на не повече от двадесет разтега разстояние, но светлината му изглеждаше съвсем смътна и далечна за тези, които се бяха струпали около Напътственика. Моарейн ги поведе към него. Ранд съжали, че стомахът му не е празен, когато видя какво е намерил Стражникът.

В подножието на един от мостовете се извисяваха замръзнали туловища на тролоци, вкаменени, докато млатят около себе си с криви секири и извити като коси мечове. Посивели и пъпчиви като камъка, чудовищните им тела бяха наполовина затънали в издутата на мехури каменна повърхност. Някои от мехурите се бяха разпукали, разкривайки зурлести муцуни, озъбени във вечен ужас. Ранд чу как някой зад него повърна и преглътна с мъка, за да не повърне и той. Дори за тролоците тази смърт изглеждаше неописуемо жестока.

Само на няколко стъпки след тролоците мостът свършваше. Пътният знак лежеше разбит на хиляди късове.

Лоиал слезе енергично от коня си, поглеждайки накриво към тролоците, сякаш се боеше, че могат да се съживят. Огледа набързо останките от знака, като вдигна металния надпис, вграден в камъка, след което припряно се качи на седлото.

— Това беше първият мост от пътеката, която води оттук до Тар Валон — обяви той.

Мат изтриваше уста с опакото на ръката си, извърнал глава настрани. Егвийн беше скрила лице в дланите си. Ранд подкара коня си към Бела и я докосна по рамото. Тя се изви и се сгуши до него, още потръпвайки. И на него му се искаше да направи същото; задържа го само това, че я беше прегърнал.

— Добре все пак, че не тръгнахме за Тар Валон — каза Моарейн.

Нинив извърна глава към Айез Седай.

— Как можеш да го приемаш толкова спокойно? Същото можеше да се случи и на нас!

— Вероятно — отвърна ведро Моарейн, а Нинив стисна зъби толкова силно, че Ранд чу как изскърцаха. — Но според мен е възможно също така — продължи невъзмутимо Моарейн — мъжете Айез Седай, които са създали Пътищата, да са ги защитили, поставяйки капани срещу създанията на Тъмния. Сигурно е съществувало нещо, от което са се бояли тогава, преди Получовеците и тролоците да бъдат натикани обратно в Погибелта. Във всеки случай не можем повече да се мотаем тук, а който и път да изберем, било напред, било назад, еднакво е вероятно да се натъкнем на някакъв капан. Лоиал, знаеш ли накъде води следващият мост?

— Да. Да, тази част от Напътственика не са я унищожили, да благодарим на Светлината. — За първи път Лоиал изглеждаше не по-малко нетърпелив да продължат, отколкото Моарейн, и подкара коня си още преди да изрече докрай думите си.

При следващите два моста Егвийн продължи да върви сгушена под ръката на Ранд и когато най-сетне се отдръпна, той съжали. Не само защото му беше приятно от нейната близост. Беше установил, че е по-лесно да си смел, когато някой се нуждае от твоята закрила.