Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Това е много печално — отбеляза доктор Грейстийл. — Наистина много печално! Завчера се разхождахме из града. Той беше в такова приповдигнато настроение! Да изгубиш разума си до степен на пълна лудост в разстояние на една нощ — не разбирам. Чудя се дали няма някаква физическа причина. Може би инфекция?
— Глупости! — обяви лорд Байрон. — Причините за лудостта са напълно метафизични. Те лежат вдън неизбродната бездна между това, което човек е, и това, което иска да бъде, между душата и тялото. Простете ми, доктор Грейстийл, но аз имам опит в тези неща. За тях мога да говоря с авторитет.
— Но… — доктор Грейстийл се намръщи и млъкна, за да събере мислите си. — Но периодът на силен душевен смут като че ли беше отминал. Работите му вървяха добре.
— Ще ви кажа само едно: преди да го обсебят тези мисли за мъртвата му съпруга, той беше изцяло погълнат от друга тема: Джон Ъскглас. Сигурно сте го забелязали. Аз знам твърде малко за английските магьосници. Те винаги са ми се стрували шайка скучни старци, потънали в прах — с изключение на Джон Ъскглас. Той е съвсем друго нещо! Магьосникът, покорил иноземците!158 Единственият, победил Смъртта! Магьосникът, когото Луцифер е принуден да приеме като равен! Когато Стрейндж се сравнява с това свръхчовешко създание — както вероятно му се случва от време на време, — той вероятно вижда какъв е в действителност, посредствен, прикован към земята труженик! Всичките му постижения — така превъзнасяни на сиротния малък остров159 — се превръщат в пух и прах пред очите му! Както сигурно разбирате, това би хвърлило всекиго в отчаяние. Туй значи да си смъртен и да ламтиш към туй, което е над смъртността — лорд Байрон направи пауза, сякаш се мъчеше да запамети последното изречение, вероятно за да го използва в някоя поема. — Самият аз бях обзет от почти същата меланхолия през септември сред планините на Швейцария. Разхождах се и веднъж на пет минути дочувах грохот на лавини — сякаш Бог бе намислил да ме разруши! Бях изпълнен със съжаления и копнежи за безсмъртие. Няколко пъти силно се изкушавах да си пръсна черепа — и наистина щях да го направя, но си спомнях за удоволствието, което това би доставило на тъща ми.
Лорд Байрон можеше да се застреля в който ден от седмицата му хрумне — доктор Грейстийл изобщо не го беше грижа. Но Стрейндж беше друго нещо.
— Мислите ли, че е способен да сложи край на живота си? — попита докторът разтревожен.
— O, несъмнено!
— Но какво може да се направи?
— Какво да се направи ли? — попита озадачен Негова светлост. — Че защо трябва да се прави каквото и да било? — после, сякаш почувствал, че са говорили достатъчно за други хора, лорд Байрон насочи разговора към себе си. — Като цяло се радвам, че се запознахме, доктор Грейстийл. Аз бях довел със себе си лекар от Англия, но ми се наложи да го освободя в Генуа. Сега ми се струва, че зъбите ми се клатят. Вижте! — Байрон отвори широко уста и показа зъбите си на доктор Грейстийл.
Доктор Грейстийл внимателно опипа един едър бял зъб.
— Виждат ми се напълно здрави и стабилни — отвърна той.
— O, мислите ли? Боя се, че няма да е за дълго. Започвам да остарявам. Да вехна. Чувствам го — Байрон въздъхна. После го осени по-весела мисъл и добави: — Знаете ли, тази криза на Стрейндж не можеше да се случи в по-подходящ момент. По едно съвпадение точно сега пиша поема за магьосник, който се бори с неумолимите сили, властващи над съдбата му. Разбира се, Стрейндж далеч не е съвършеният модел за моя магьосник — липсва му истински героична природа, — затова ще ми се наложи да добавя нещо от себе си.
Покрай тях мина красива млада италианка. Байрон склони глава под причудлив ъгъл, притвори очи и придоби страдалчески вид, сякаш страдаше от хронични проблеми с храносмилането. Доктор Грейстийл предположи, че Негова светлост демонстрира пред младата жена байроновския профил и байроновското настроение.
57
ЧЕРНИТЕ ПИСМА160
Декември 1816 година
„Санта Мария Дзобениго“, Венеция
3 декември 1816 г.
Джонатан Стрейндж до преподобния Хенри Удхоуп
„Скъпи ми Хенри,
Приготви се за отлична новина. Аз видях Арабела! Видях я и разговарях с нея. Не е ли прекрасно? Не е ли това най-добрата възможна новина? Няма да ми повярваш. Няма да разбереш. Бъди сигурен, че това не е сън. Не е пиянство, нито лудост, нито опиумно видение. Помисли: трябва само да приемеш, че миналата Коледа в Клън бяхме наполовина омагьосани — и всичко става правдоподобно, всичко става възможно. Каква ирония, нали, че от всички хора точно аз не можах да почувствам, че ме завладява магия? В своя защита мога да кажа, че тя беше от съвсем неочаквано естество и дойде от място, откъдето най-малко очаквах. Но за мой срам други хора бяха по-прозорливи от мен. Джон Хайд разбра, че нещо не е наред, и се опита да ме предупреди, но аз не го послушах. Дори ти, Хенри, съвсем недвусмислено ми каза, че съм твърде погълнат от книгите си, че пренебрегвам домашните си задължения и съпругата си. Аз не се вслушах в съвета ти и няколко пъти те удостоявах с груб отговор. Сега се разкайвам за това и най-смирено те моля за прошка. Обвинявай ме колкото искаш. Не можеш да ми отправиш и половината от обвиненията, които аз сам отправям към себе си. Но да говорим по същество. Трябва да дойдеш във Венеция. Арабела е на едно място недалеч от тук, но не може да си тръгне, а аз не мога да отида при нея — поне (няколко зачеркнати реда). Приятелите ми във Венеция са добронамерени хора, но ме обсипват с въпроси. Нямам слуга, а тук има едно обстоятелство, което не ми позволява да се движа незабелязано из града. Няма да навлизам в подробности по този въпрос. Скъпи, добри ми Хенри, моля те, не усложнявай нещата. Ела веднага във Венеция. Наградата ти ще бъде безопасността, добруването и завръщането на Арабела сред нас. По каква друга причина Бог ме е направил най-великият магьосник на епохата, ако не за това?
158
Поетично наименование на народа на феите.
159
Лорд Байрон има предвид Великобритания
160
Късните писма на Стрейндж от Венеция (и най-вече писмата му до Хенри Удхоуп) стават известни под това име след публикуването им в Лондон през януари 1817 година. По всяка вероятност адвокати и магьосници теоретици още дълго ще спорят за законността на публикуването им. Сигурно е, че Стрейндж никога не е давал разрешението си за това, а и Хенри Удхоуп винаги е твърдял, че не е разрешавал писмата да се публикуват. Удхоуп казва също, че в публикуваните писма някои неща са променени или добавени, вероятно от Хенри Ласелс и Гилбърг Норел. В „Животът на Джонатан Стрейндж“ Джон Сегундус публикува писма, които според него и Удхоуп са оригиналите. Именно тях поместваме тук.