Джонатан Стрейндж и мистър Норел

До прозореца стоеше дребен хубав мъж. Той имаше тъмна къдрава коса и пълни меки червени устни. Тези устни биха изглеждали поразителни на лицето на жена, но за мъж те бяха просто необичайни. С ниския си ръст, грижливо подбрани дрехи и тъмни очи и коса той приличаше малко на Кристофър Дролайт — но само ако Дролайт притежаваше зловеща интелигентност. Доктор Грейстийл отиде право при него и попита:

— Лорд Байрон?

Мъжът се обърна да види кой го е заговорил. Очевидно не остана доволен, че заговорилият го е невзрачен набит англичанин на средна възраст. Въпреки това не можа да отрече, че е самият той.

— Да?

— Казвам се Грейстийл. Приятел съм на мистър Стрейндж.

— А! — възкликна Негова светлост. — Лекарят с хубавата дъщеря!

Докторът на свой ред не остана доволен, че един от най-прочутите развратници в Европа говори по този начин за дъщеря му, но въпреки това не можа да отрече, че Флора е хубава. Без да обръща внимание на казаното, той отвърна:

— Ходих да видя мистър Стрейндж. Най-лошите ми страхове се оправдаха. Разумът му е съвсем размътен.

— O, съвсем! — съгласи се Байрон. — Аз бях при него преди няколко часа и не можах да го накарам да говори за нищо друго освен за мъртвата си жена и за това как тя всъщност не е мъртва, а омагьосана. И сега той се обгражда с мрак и прави черни магии! В това има нещо достойно за възхищение, не мислите ли?

— Възхищение? — рязко реагира докторът. — По-добре кажете „съжаление“!

Но мислите ли, че Стрейндж е създал тъмнината? Той съвсем ясно ми каза, че не е.

— Разбира се, че той я е създал! — заяви Байрон. — Мрачен свят в съзвучие с мрачното си разположение на духа! Та кой от нас не е искал поне веднъж да угаси слънцето? Разликата е там, че когато човек е магьосник, наистина може да го направи.

Доктор Грейстийл се замисли над това.

— Може би сте прав — съгласи се той. — Може да е създал тъмнината и после да е забравил. Струва ми се, че не винаги помни какво говори или върши. Установих, че почти не си спомня предишните ни разговори.

— А, да. Сигурно — отвърна Негова светлост, сякаш в това нямаше нищо чудно и самият той би се радвал да забрави разговора си с доктора по най-бързия начин. — Знаете ли, че е писал на шурея си?

— Не, не знаех.

— Писал му е да дойде във Венеция, за да види мъртвата си сестра.

— Мислите ли, че ще дойде? — попита доктор Грейстийл.

— Нямам ни най-малка представа! — тонът на лорд Байрон подсказваше, че е някак самонадеяно от страна на доктор Грейстийл да очаква от най-великия поет на своето време да се интересува от подобни неща. Последваха няколко секунди мълчание, след което Негова светлост добави по-снизходително: — Честно казано, не вярвам да дойде. Стрейндж ми показа писмото. Беше пълно с несвързани брътвежи и разсъждения, които само луд — или магьосник! — би разбрал.