Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Слушай, отче, сега най-интересното: винаги когато дворът на Романовците е в опасност, раната така ме заболява, че едва мога да търпя болките. Струва ми се, че всичката ми кръв се стича на това място. Сърцето като че изтласква всичката ми кръв на това място, сякаш иска да ми припомни престъплението, което извърших едно време. Винаги когато някой от царете е бил на смъртно ложе, раната ме е измъчвала. Когато се готви някакво покушение против господаря на Русия, раната почва да ме боли два-три дена по-рано. Затова дойдох да ти съобщя това. Иди веднага в Петербург и искай аудиенция с императора. Кажи му: предчувствуваш, че му се готви нещастие, че в скоро време ще се извърши покушение срещу него. Припомни на Александър II да не свърши и той като своя предшественик.
Докато пустинникът говореше разтревожено, свещеникът внимателно го слушаше.
— Не, аз не мога да ти направя тази услуга. Това не е според моето убеждение и религиозност. Аз не ще отида. Ако поиска Бог да го опази, той ще го стори без напомняне. Моят дълг е да премахвам предразсъдъците у хората, а не да ги насърчавам. Голямо нещастие е, че нашият народ е много суеверен. Пустиннико, иди си и се помъчи да забравиш всичко. Бог ще излекува раната ти.
— Отче Неандрович, аз не ще настоявам на своето, обаче съм сигурен, че раната ми предсказва истината!… Довиждане. Мисли за Романовците! Има още време да се спасят.
Пустинникът си излезе.
Свещеникът сви рамене и отиде в стаята си.
— Толкова набожен и толкова суеверен…
След това отиде в кухнята, където завари Симонова, подпряла глава с ръце.
Свещеникът постави ръцете си на раменете й.
— Какво мислиш? — попита я той.
Вдовицата се сепна и каза болно:
— Мисля, че нищо не можах да постигна в живота си.
— Ти грешиш много, като мислиш така. Всеки, който изпълнява дълга си като тебе, не бива да се оплаква, че не е направил нищо през живота си.
— Възможно е да нямам право — каза Симонова. — Но кажи ми защо да живея, когато човека, когото обичам и на когото дадох пялото си щастие и живота си, изгубих завинаги? Този мой идеал се намира в обятията на друга жена.
— Не е ли възможно да се излекува тази рана?
— За такива рани няма цяр, отче!
— Лъжеш се, дъще моя. Помисли само, че има още хора с благодарни сърца, които биха могли да запълнят празнотата на сърцето ти.
Вдовицата Симонова погледна въпросително свещеника. Тя разбра какво искаше да й каже. Бе забелязала, че от известно време той я гледаше страстно. Тя като жена прочете в тези погледи любов.
— Отче — каза тя, като му подаде ръка, — позволи ми да ти кажа самата истина. Аз изглеждам скромна, кротка, ако се съди по външността, обаче по натура съм буйна. В жилите ми тече буйна, страстна кръв, тъй че когато обичам някого, обичам го с пялата си душа. Човекът, когото обикнах, отговаряше напълно на буйната ми и страстна натура. Той е моят идеал. Затова се чувствувам нещастна и не ще мога никога да забравя този човек. Видях го, когато бе осъден на смърт и когато го закараха на бесилката. Любовта ми дълбоко се вкорени у мене и се превърна в страст. Аз отрязах въжето, на което висеше. Копнеех за този човек и бях готова да стана негова робиня. Мога да обичам само такъв човек, който е в състояние да ме подчини и да укроти моята страст.
Свещеникът, намръщен, наведе глава.
— Мислиш ли, че ще се намери някой друг човек, някой учен, който да спечели твоята любов?
Вдовицата наведе отчаяно глава.
— Не зная какво да мисля за себе си. Отче, не ме принуждавай, имай ме като слугиня в дома си, само не ми говори за това!
— Твоето желание е заповед за мене — каза свещеникът и излезе от стаята без всякаква надежда.
Той разбра, че никога не ще спечели красивата вдовица. Не му остана нищо друго, освен да се върне в кабинета си и с четене да разсее мрачните си мисли.
Дълго се бори с мислите си, докато най-после заспа. Внезапно се стресна. Погледна към прозореца и видя едно лице, изпръскано с кръв.
— Милостиви Боже, кой е този? — Той изтича към прозореца, до който се бе изправил един човек с отчаян поглед на беглец.
Като видя, че свещеникът отваря прозореца, непознатият извика:
— Милост! Милост!
Свещеникът го въведе в стаята и го тури на леглото. След това взе едно шише с вино и му даде да пие. Онзи изпи няколко глътки, от които се ободри.
— Гладен съм — каза той и се изправи. — Пътувал съм четиринадесет дни без хляб. Като птица ровех под снега, за да намеря нещо, е което да задоволя глада си.