Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Свещеникът Неандрович и пустинникът, които бяха около нея, се убедиха, че тя е болна от сърцебиене. Тя чезнеше от любов към Бояновски.
Свещеникът я уверяваше, че за здравето й е нужно да не пътува, а да остане. Тя дълго се колеба. Но като разбра, че този климат й помага за здравето — съгласи се да остане няколко седмици, след това замести домакинята на свещеника. Симонова помоли свещеника да й разреши да води домакинството, като вместо възнаграждение тя ще иска да я обогати той със своите познания по науката.
— Свещениче, вземи ме в къщата си, но ти не можеш да мислиш за женитба. Нека бъдем приятели.
— Приемам предложението ти, но какво ще стане с имотите ти в Сибир?
— Ще продам всичко — отговори вдовицата. — Ако всичко продам, и то на най-ниска цена, с получените пари, дори само от лихвите им, ще съм в състояние да поддържам 20 души. И така, не ме отблъсквай! Прибери ме в къщата си.
За голямо удоволствие на всички селяни вдовицата се пресели още същата вечер в къщата на свещеника. За всеки друг кой знае какво би се говорило, но в този случай злите езици нищо не казаха.
Вдовицата спечели приятели, защото помагаше на болните и сиромасите. Смятаха се щастливи, че такава жена е дошла в селото им.
Животът на Неандрович беше по-добър от предишния. Новата къщовница беше строга, трудолюбива и услужлива. Тя се стараеше да му угажда във всичко, да не му липсва нещо, особено храна.
Когато времето беше хубаво, те излизаха на разходка по околните места и разговаряха за поучителни неща, Зимните дълги нощи прекарваха в разговор. Свещеникът благославяше деня, когато Симонова бе влязла в неговата къща. Въпреки че беше млад, а тя хубава, той никога не мислеше нещо лошо. Почиташе я много.
Когато биваше в кабинета си и пред него стоеше книга за четене, той не можеше да чете, а мислеше за вдовицата. Бореше се със самия себе си.
— Нима немилостивата любов докосна и моето сърце? Тя е добра, хубава, умна жена, но друг има нейното сърце. Успокой се, Неандрович, бъди юнак.
Часът беше 10. Всичко в селото спеше — само Неандрович още седеше и четеше.
Внезапно почукване прекъсна четенето му. В стаята влезе хубавата вдовица Симонова. Тя му каза:
— Отче, имаш едно мило и приятно посещение.
— Кой иска да говори с мене?
— Пустинникът — отговори вдовицата.
— Как, пустинникът е дошъл по това време? Кажи му по-скоро да влезе. Трябва да се е случило нещо твърде важно…
Пустинникът беше наметнат, както обикновено, с долната си мантия през рамото, с пустинническа тояга в ръце и гологлав.
Свещеникът подаде ръка на своя приятел.
— Добре дошъл, скитнико, нека бъде благословено от Бога пристигането ти в моя дом.
— Амин! — добави отшелникът. Хвана свещеника за ръка и го поведе настрана. — Имам важни работи да ти съобщя, Неандрович — каза му той. — Затвори вратата и гледай никой да не ни чуе.
Без да се двоуми, свещеникът изпълни молбата на пустинника.
— Ще ти посоча нещо, което би те подтикнало да извършиш велико дело.
След казанско той вдигна ръката си.
— Виждаш ли белега на ръката ми?
— Виждам — отговори свещеникът. — Често съм го виждал. Навярно това е белег от някоя рана. Винаги съм се въздържал да те питам за произхода й, да не би с това да ти напомня някое неприятно приключение. Тъй че не говори за това.
— Но принуден съм да ти разкрия причината за тоя белег. Слушай тогава, свещенико: този белег датува от времето, когато живеех охолно. Вярно е, че никакви болки не чувствувам, понеже раната е отдавна зарасла, въпреки това случва се някога да ме заболява и знам защо е това.
— Как? Нима отдаваш някакво значение на тия болки, и то във връзка с някои приключения?
— Да, знам добре какво говоря и казвам, че болките са във връзка с някои приключения.
— Интересното е, че ти, тъй набожен и начетен човек, вярваш в предразсъдъци.
— Слушай, свещенико, от вчера раната така ме боли, че не можах да заспя цяла нощ. Убеден съм, че Романовската династия отново е застрашена.
Свещеникът загледа учудено пустинника.
— Значи нещастие предсказва болката на ръката ти?
— Вярно е — отговори той. — Сигурно защото белегът е свързан с тая династия. Известно ли ти е, че аз съм Орлов, страшният убиец на цар Павел, когото историята проклина?
— Зная, ти си ми говорил за това. Но защо се ровиш в тия спомени? Отговори! — каза свещеникът.
— Принуден съм, тъй като желая да ти разправя историята на този белег. В оная тайнствена нощ на убйството цар Павел, в самоотбрана, скочи от леглото си. Със синя кордела на врата му беше окачен нож, с който искаше да ме прободе в гърдите. О! По-добре да беше сторил това! В решителната борба той ме нарани в ръката. Причини ми рана, дълбока до самата кост. Добрият доктор, когото докарах от странство, така излекува раната, че както виждаш, остана само белег.