Лебедова песен [bg]

— Мисля, че конят ги е гладен — каза той.

Суон освободи пръстите си. Имаше намерение да се обърне и да влезе вътре. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че вероятно Робин го чуваше като далечна гръмотевица на хоризонта.

— Не си отивай. — Гласът на младежа беше изключително нежен. — Моля те.

Суон спря. В нейните очи той не приличаше на всички онези филмови звезди в списанията, които майка ѝ четеше, защото нямаше нищо холивудски красиво и запомнящо се в него. Не беше като онези сладникави тийнейджъри от сапунените опери, които Дарлийн Прескот гледаше. Лицето му, въпреки грубите черти по него, беше младежко, но очите му бяха старчески. Те бяха с цвят на пепел, но бързо можеха да станат огнени. Тя срещна погледа му и видя, че маската му на корав тип е свалена. Очите му бяха омекнали — може би дори бяха нежни — докато я гледаше.

— Хей! — каза Ана Макклей. — Върви си гледай работата. Суон няма време за теб.

Маската му на корав тип се появи отново.

— Кой те назначи за неин пазител?

— Не съм пазител, умнико. Защитник съм. А сега, защо не се направиш на добро момче и не се разкараш…

— Не — прекъсна я Суон. — Нямам нужда от пазител или защитник. Благодаря ти, че се тревожиш за мен, Ана, но мога сама да се грижа за себе си.

— О. Съжалявам. Просто си помислих, че този ти досажда отново.

— Не ми досажда. Всичко е наред. Наистина.

— Сигурна ли си? Виждала съм такива като него, обикновено гледат да откраднат нещо.

— Сигурна съм — отвърна Суон. Ана изгледа предупредително Робин и отново подхвана разговора си с господин Половски.

— Добре я подреди — каза младежът и ѝ се усмихна благодарно. — Време беше някой да ѝ срита задника.

— Не, не е. Може да не харесваш Ана, а и тя определено не те харесва, но тази жена прави онова, което смята, че е добро за мен, и аз оценявам това. Ако наистина ми досаждаше, щях да я накарам да те срита.

Усмивката се изпари от лицето на Робин.

— Значи смяташ, че си по-добра от всички останали?

— Не, не исках да прозвучи така. — Суон се изчерви и изнерви, и езикът ѝ се оплете в мислите и думите ѝ. — Просто исках да кажа… Ана е права, че трябва да се внимава.

— Аха. Значи ти досаждам, като се държа приятелски?

— Държа се малко повече от приятелски, когато дойде в бараката и… и ме събуди по онзи начин — отговори момичето. Усети, че се изчервява и ѝ се прииска да се върне отначало и отново да започне разговора, но вече нещата бяха излезли от контрол и беше леко изплашена и гневна. — А и онзи ден не предложих онази ябълка на теб!

— О, разбирам. Е, краката ми са на твърда почва. Не са на пиедестал като на някои други хора. Може би не успях да се сдържа и затова те целунах. Може би, когато те видях да стоиш с ябълката в ръка и с ококорени очи, не успях да се спра и я взех. Когато те видях за първи път, си казах, че си готина, но не знаех, че си надменна малка принцеса!