Лебедова песен [bg]

Отиде до килера, сложи ръка на дръжката във формата на топка и започна да я върти.

— Махай се, проклет да си! — прогърмя един глас зад вратата.

Роланд застина. Този глас беше някаква кошмарна подигравка с гласа на Маклин. Сякаш в гърлото му бяха забити бръснарски ножчета.

— Трябва… да отворя вратата, полковник.

— Не… не… моля те, махни се! — Отново се разнесе онова гърлено сумтене и капитанът осъзна, че командващият му офицер плаче.

По гърба му полазиха тръпки. Ненавиждаше моментите, в които Краля беше слаб. Един крал не биваше да се държи така. Един крал никога не трябваше да показва слабост, никога! Завъртя докрай топката на вратата, отвори я и вдигна запалката, за да види какво се криеше вътре.

Видя и изпищя.

Продължи да пищи и заотстъпва, когато звярът в килера — звярът, който носеше униформата на полковник Маклин и дори изкуствената ръка с пироните — изпълзя навън и ухилен започна да се изправя.

Обвивката от образувания я нямаше по лицето и главата му. Докато Роланд отстъпваше назад, осъзна, че парчета от нея лежат на възглавницата.

Лицето на Маклин беше като обърнато наопаки. Кожата му беше бяла като кост, а носът се беше прибрал навътре. Вените, мускулите и хрущялите се виеха от външната страна на лицето му и потрепваха и подскачаха, когато отвори ужасната си челюст, за да се изсмее с писък, който приличаше на скърцащи върху черна дъска нокти. Зъбите му се бяха извили, а венците му бяха жълти и на петна. Вените на лицето му бяха дебели като червеи, които се сплитаха върху кокалестите му бузи и под орбитите на изумените му и ококорени леденосини очи, и продължаваха през челото към гъстата му, наново израснала посивяла коса. Лицето на полковника изглеждаше така, сякаш целият външен слой беше обелен или изгнил и беше останал само един жив череп.

Маклин се смееше. Отвратителните открити мускули на челюстта му подскачаха и потреперваха. Вените се сгърчиха, когато кръвта заструи по-бързо през тях. Докато се смееше, очите му заплуваха в сълзи и той започна да удря ръката с пироните в стената — отново и отново — и да пробива евтината облицовка с върховете им.

Лори и Мангрим също влязоха в стаята. Лейтенантът спря на място, когато видя чудовището в дрехите на полковник Маклин и посегна към револвера си, но Роланд го сграбчи за китката.

Мангрим само се усмихна.

— Отлично, мой човек!