Лебедова песен [bg]

— Шест часа — каза Роланд, но в главата му продължи да ехти като погребална камбана молитвата за сетния час.

— Махни се от Мене, Сатана, махни се от Мене, Сатана, махни се от Мене, Са…34 — затананика си Спасителя и капитанът беше изведен от склада и върнат на брат Едуард, който да го отведе при хората му.

Роланд запечата всичко в съзнанието си, за да може да докладва на полковник Маклин. Не намери никакви очевидни слаби места, но след като седнеше да нарисува карта, може би щеше да открие такива.

Ритуалът с фаровете беше повторен. Роланд беше върнат в джипа и двамата с брат Кенет отново се разминаха по пътя, без да се погледнат. Качи се при Джъд Лори и въздъхна, когато мъжът подкара автомобила към огньовете на лагера на АНС.

— Забавлявахте ли се? — попита го лейтенантът.

— Аха. Бързо ме отведи в командния център. — „Не намерих Обесения“, помисли си Роланд. Божията молитва за сетния час му беше някак си позната… само че не беше молитва. Не. Беше… беше…

Имаше някакво раздвижване около караваната на полковника. Часовите не бяха във формация и един от тях думкаше по вратата с приклада на пушката си. Роланд изскочи от джипа, когато забави ход, и хукна към караваната.

— Какво става?

Единият от часовите му отдаде изнервено чест.

— Полковникът се е заключил вътре, сър! Не можем да отворим вратата и… Е, по-добре да го чуете сам!

Роланд изкачи стъпалата, избута другия часови от пътя си и се заслуша.

През металната врата на караваната се чу чупене на мебели и стъкло. Последва вой, който едва можеше да мине за човешки, и капитанът усети тръпки по гърба си.

— Господи! — Лори пребледня. — Вътре при него има някакво животно!

Последния път, в който Роланд видя Маклин, полковникът лежеше неподвижно на леглото си и изгаряше от треска.

— Трябваше да има човек при него през цялото време! — сопна се капитанът. — Какво се случи?

— Излязох за около пет минути, за да изпуша една цигара! — каза другият часови, чиито очи подсказваха, че е наясно, че ще бъде жестоко наказан заради тази цигара. — Бяха само пет минути, сър!

Роланд заудря по вратата с юмрук.

— Полковник! Отворете! Роланд е!

Звукът се превърна в гърлено сумтене, което звучеше като животински еквивалент на хлип. Още нещо беше счупено… и след това настъпи тишина.

Капитанът отново заудря по вратата, отстъпи назад и нареди на часовия да я отвори на всяка цена, дори ако това означаваше да я взриви.

На стъпалата се появи друг човек, който спокойно ги изкачи и посочи към ключалката с ръка, в която държеше нож с тънко острие.

— Имате ли нещо против да опитам, капитане? — Въздухът свистеше през дупката, на мястото на която някога беше носът на Алвин Мангрим.

Роланд ненавиждаше човека, както и проклетото грозно джудже, което подскачаше нагоре-надолу на няколко крачки от тях, но си струваше да опита и затова отговори:

— Давай.

Мангрим пъхна ножа в ключалката и започна да го върти умело и прецизно напред-назад.