Каменният кръг [bg]

— Благодаря ви. — Седнах в креслото, което тъкмо бе освободил. Той се обърна да излезе и направи някакъв опит да изпъне твърде голямата си куртка.

— Капитан Ленард? — попитах импулсивно. Той се обърна и ме погледна въпросително.

— Ако нямате нищо против, че питам, на колко сте години?

Примигна и лицето му се изопна, но ми отговори:

— На деветнайсет, мадам. На вашите услуги, мадам. — И изчезна през вратата. Чувах го по стълбата как вика с прегракнал от умората глас.

Деветнайсет! Седях неподвижна, парализирана от шока. Мислех го за много млад, но не чак за толкова. Лицето му беше загрубяло от вятъра и покрито с бръчки от напрежението и безсънието, изглеждаше поне на двайсет и пет. Господи! — помислих си ужасена. — Та той е почти дете!

Деветнайсет. На годините на Бриана. И да му бъде стоварено така внезапно командването не само на кораб — но на английски боен кораб — и не само на боен кораб, ами на кораб със зараза, която внезапно го бе лишила от една четвърт от екипажа му и от цялото командване. Усетих как страхът и яростта, които кипяха в мен през последните няколко дни, започват да отстъпват, защото разбрах, че не ме е отвлякъл от арогантност, а заради крайно отчаяние.

Трябваше да получи помощ. Е, беше прав. Поех дълбоко дъх, като си представих бъркотията, която ме чакаше при болните. Моя и само моя бе отговорността да направя всичко по силите си.

Капитан Ленард беше оставил отворен корабния дневник и последният запис бе недовършен. Имаше малко влажно петно на страницата; явно от устата му по време на съня бе потекла лига. В пристъп на раздразнение и жалост аз прелистих страницата, за да не виждам поредното доказателство за неговата уязвимост.

И тогава видях една дума на новата страница и спрях, хлад плъзна от тила по гърба ми, щом си припомних нещо. Когато го събудих неочаквано, той се стресна, видя ме и ме нарече „госпожо Фрей…“ — преди да се усети. А името на страницата пред мен бе точно „Фрейзър“. Той знаеше коя съм… знаеше кой е Джейми.

Станах бързо, затворих вратата и пуснах резето. Поне щях да разбера, ако някой дойде. После седнах зад писалището му, пригладих страниците и започнах да чета.

Върнах назад до записа за срещата с „Артемида“, преди три дни. Записите на капитан Ленард се различаваха ясно от тези преди него, бяха доста кратки — нищо чудно, като се имаше предвид с колко проблеми трябваше да се оправя. Повечето съдържаха само обичайната навигационна информация, с кратка бележка за имената на умрелите мъже предишния ден. Срещата с „Артемида“ беше отбелязана обаче, както и моето присъствие.