Гравитационна дъга [bg]

Курортът общо взето е безлюден, освен няколко фигури в черно, излезли на слънце. Маргерита сега е разтревожена и уплашена, колкото беше в Берлин. А Слотроп се влачи в своята екипировка на Ракетчик, с усещането, че е обременен с тежък товар. Площадката около лечебния минерален извор граничи от едната страна със светло охрена аркада: пясъчни на цвят колони и кафяви сенки. Ивицата пред входа е засадена с кипариси. От масивни каменни чаши изригват 7-метрови фонтанни струи, чиито сенки върху гладката настилка на двора са плътни и нервни.

Но кой стои така скован и неподвижен до централния извор? И защо Маргерита се вцепени? Слънцето се е скрило, хората гледат, но сега дори гърбът и хълбоците на Слотроп настръхват, вълна след вълна неудържими тръпки се надпреварват по шията му и към челюстта… жената е с черно палто, черен шал покрива косата й, плътта на дебелите прасци прозира почти виолетова през черните чорапи, тя е леко приведена над водата като вкаменена и наблюдава как Грета и Слотроп опитват да я приближат… но усмивката… през десет метра преметен двор, усмивката е все по-уверена върху много бледото лице, цялата немощ на мъртвата и обречена Европа е сбрана в тези очи, черни като дрехите й, черни и угаснали. Тя ги познава. Грета се извръща и опитва да скрие лице зад рамото на Слотроп.

— До извора — тя ли шепне това? — на залез-слънце, тази жена в черно…

— Хайде. Всичко е наред. — Връща се към берлинския начин на изразяване. — Тя просто е пациентка тук. — Идиот, идиот, още преди да успее да я спре, Маргерита се е откъснала със застинал в гърлото тих ужасен вик, извърнала се и тича, с отчаяно почукване на високите токчета по камъните, към сенчестите арки на павилиона за лечебни води.