Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Но един следобед докато се плъзгаха по дългия лек наклон на Одер към Балтийско море, те зърнаха червено-бяло курортно градче, по което метлата на Войната се бе разходила от край до край, и Грета стиска ръката на Слотроп.
— Била съм тук…
— Така ли?
— Точно преди нападението над Полша… бях тук със Зигмунд… на минералните бани…
На брега, зад кранове и стоманени релси се надигат фасадите на това, което някога е било ресторанти, малки фабрики, хотели, сега обгорели, без прозорци, поръсени със собственото им съдържание. Името на града е Бад Карма. Сутрешният дъжд е набраздил на ивици стените, островърхите купчини смет и грубо павираните улици. На брега стоят деца и старци, чакат да поемат въжетата и швартоват баржите. От комина на бял речен параход се надигат черни кнедли от дим. Корабни монтьори чукат по корпуса. Грета гледа втренчено натам. На шията й видимо пулсира жилка. Тя поклаща глава.
— Мислех, че е корабът на Бианка, обаче не е.
Хващат се за железните скоби на стълба закрепена за стария камък с ръждясали болтове, изцапали стената под тях в мокри охрени ветрила, и когато наближават кея, скачат на сушата. Розовата гардения на жакета на Маргерита е започнала да потрепва. Това не е от вятъра. Тя непрекъсната повтаря:
— Трябва да видя…
Опрени на перилата старци пушат лули, наблюдават Грета или гледат към реката. Облечени са в сиви дрехи, широки панталони, широкополи шапки със закръглени дъна. Пазарният площад е оживен и чист: блестят трамвайни релси, усеща се мирис на наскоро измито с маркуч. Люляци пускат своите краски сред развалините и техния изобилен живот се разпростира върху изпотрошените камъни и тухли.
Курортът общо взето е безлюден, освен няколко фигури в черно, излезли на слънце. Маргерита сега е разтревожена и уплашена, колкото беше в Берлин. А Слотроп се влачи в своята екипировка на Ракетчик, с усещането, че е обременен с тежък товар. Площадката около лечебния минерален извор граничи от едната страна със светло охрена аркада: пясъчни на цвят колони и кафяви сенки. Ивицата пред входа е засадена с кипариси. От масивни каменни чаши изригват 7-метрови фонтанни струи, чиито сенки върху гладката настилка на двора са плътни и нервни.
Но кой стои така скован и неподвижен до централния извор? И защо Маргерита се вцепени? Слънцето се е скрило, хората гледат, но сега дори гърбът и хълбоците на Слотроп настръхват, вълна след вълна неудържими тръпки се надпреварват по шията му и към челюстта… жената е с черно палто, черен шал покрива косата й, плътта на дебелите прасци прозира почти виолетова през черните чорапи, тя е леко приведена над водата като вкаменена и наблюдава как Грета и Слотроп опитват да я приближат… но усмивката… през десет метра преметен двор, усмивката е все по-уверена върху много бледото лице, цялата немощ на мъртвата и обречена Европа е сбрана в тези очи, черни като дрехите й, черни и угаснали. Тя ги познава. Грета се извръща и опитва да скрие лице зад рамото на Слотроп.
— До извора — тя ли шепне това? — на залез-слънце, тази жена в черно…
— Хайде. Всичко е наред. — Връща се към берлинския начин на изразяване. — Тя просто е пациентка тук. — Идиот, идиот, още преди да успее да я спре, Маргерита се е откъснала със застинал в гърлото тих ужасен вик, извърнала се и тича, с отчаяно почукване на високите токчета по камъните, към сенчестите арки на павилиона за лечебни води.