Златната клонка

Според един възглед житният дух, заловен в образа на козел или някакво друго животно, остава да живее в стопанството или хамбара през зимата. Следователно всяко стопанство има свое въплъщение на житния дух. Но според друг възглед житният дух е гений или божество не на житото на едно стопанство само, а на всичкото жито. Затова когато бъдат ожънати всички житни култури в стопанството, той бяга в друго, където все още не са свършили. Тази идея изпъква в жътвения обичай, който по-рано се спазваше в Скай. Приключилият с жътвата стопанин изпраща мъж или жена с един сноп при съседа, който все още жъне; когато свърши, последният на свой ред изпраща снопа на друг съсед, който още работи, и така снопът обикаля стопанствата, докато не бъдат ожънати всички житни култури. Той се нарича goabbir bhacagh, т.е. Сакатият козел. По всичко личи, че обичаят не е преустановен и сега, защото от Скай съобщиха за него преди не много години. Вероятно житният дух е бил осакатен докато са жънали житото. Понякога старата жена, която донася последния сноп, трябва да куца с единия си крак.

Случва се обаче да смятат, че житният дух в образа на козел е умъртвен на нивата от сърпа или косата. Така, в околностите на Бернкастел, на р. Мозел, жътварите определят с жребий реда, по който ще се движат. Първият се нарича предницата, а последният — опашката. Ако някой изпревари „предницата“, минава напред, като прави отклонение, така че по-бавният жътвар да остане на отделна ивица. Ивицата нарича козела, а на човека, на когото по този начин са „срязали козата“, му се присмиват и подиграват до края на деня. Когато „опашката“ жъне последните стебла, казват, че „отсича врата на козела“. Преди да свърши жътвата, в околностите на Гренобъл украсяват жив козел с цветя и панделки и го пускат да тича из нивата. Жътварите го гонят и се опитват да го хванат. Когато го уловят, жената на стопанина го държи здраво, докато той му отреже главата. От месото на козела приготвят празничната вечеря. Парче от него осоляват и пазят до следващата жътва, когато колят друг козел. Тогава всички жътвари ядат от това месо. На същия ден от кожата на козела се прави наметка и стопанинът, който работи наред с хората си, трябва да я носи винаги, когато вали или настъпи лошо време. Но ако някой от жътварите получи болки в гърба, стопанинът му дава да носи козята кожа. Изглежда идеята е, че болките в гърба, причинени от житния дух, се лекуват пак от него. Вече видяхме как на други места, когато някой от жътварите се нарани, карат котката, представителя на житния дух, да ближе раната. Естонските жътвари на о. Мон смятат, че онзи, който ожъне първите стебла жито, ще получи болки в гърба, тъй като житният дух особено се гневи на първата нанесена му рана. И за да избягнат това неудобство, жътварите саксонци в Трансилвания връзват около кръста си първата ожъната ръкойка. И тук използуват житния дух за лечение или профилактика, но в първоначалната му растителна форма, а не в образа на козел или котка.