Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Сбърчила чело, Кити слушаше и се мъчеше да осмисли чутото: Ричард й обясняваше, че са я изселили тук единствено за да забавлява и утешава мъжете.
— Значи сме вашите пачаври — рече тя. — Затова ли моряците на „Лейди Джулиана“ ни наричаха леки жени? Пък аз си мислех, че ни викат така, понеже си мислят, че всички сме осъдени за проституция — умът ми не го побираше защо са решили така. Повечето от нас са осъдени за кражба или за укриване на крадени вещи, или пък задето са нападнали някого с нож. Някои жени се кълняха, че проституцията не била престъпление — ядосваха се, ако някой ги наричаше леки жени. А моряците всъщност са искали да кажат, че сме бъдещи леки жени. Така ли?
Той завъртя очи, погледна тавана и въздъхна.
— Е — рече накрая и се усмихна криво, — ако дъщеря ми беше жива, щеше да бъде горе-долу на твоите години. И сигурно точно толкова наивна — като добър баща щях да се погрижа за това. От какво семейство си, Кити? Какви са били родителите ти?
— Баща ми беше земеделец — арендатор в Елтам — отвърна гордо момичето и вирна брадичка. — Мама е умряла, когато съм била на две годинки, и татко нае бавачка, която да се грижи за мен. После се спомина и той — бях на пет години. Върнаха нивите на имението, понеже нямал наследник. Мен ме заведоха при енорийския свещеник, който ме прати в Кентърбъри.
— Едно дете ли беше?
— Да. Ако тате не беше умрял, щеше да ме изучи на четмо и писмо и да ме венчае за някой селянин.
— Вместо това си се озовала в приют за бедни и така и не си се научила да четеш и пишеш — рече внимателно Ричард.
— Вярно, не се научих. Имам чевръсти пръсти и набито око, възложиха ми да бродирам. Но и това скоро свърши. За везмото се искат малки ръце. Държаха ме, докато не навърших седемнайсет, после изведнъж израснах. Пратиха ме в имението Сейнт Пол в Детфорд — като слугинче в кухнята.
— И колко време работи там?
— Ами… докато ме арестуваха. Три месеца.
— И защо те арестуваха?
— В имението бяхме четири слугинчета: Бети, Ани, Мери и аз. Ние с Мери сме връстнички, Ани беше на шестнайсет години, Бети — на двайсет и пет. Най-неочаквано повикаха господаря и господарката в Лондон, а господин и госпожа Хобсън се напиха с портвайн. Готвачката се затвори в таванската си стаичка. Бети имаше рожден ден и каза да сме отидели всичките да се поразходим из магазините. Никога дотогава не бях влизала в магазин.
Божичко, какъв ужас! Той седеше точно като директора на сиропиталището, възрастен и властен, и слушаше смешния й разказ, а по лицето му не трепваше и мускулче. А разказът й си беше смешен, добре, че в съда не я накараха да обяснява всичко това.
— А пускаха ли те, Кити, да излизаш от сиропиталището?
— Не. Не съм излизала нито веднъж.
— Но в имението Сейнт Пол в Детфорд все си имала почивен ден.
— Да, веднъж в седмицата по половин ден, но по различно време с другите момичета, затова се разхождах из полето. И на рождения ден на Бети ми се искаше да ида сред природата, но тя ми се присмя, че съм била селяндурка, понеже не съм била и стъпвала в магазин, затова отидох с тях.
— Изкуши ли се в магазина? За това ли става дума?
— Сигурно — отвърна Кити, но не особено убедено. — Бети взе бутилка джин и докато вървяхме, си пийвахме. Не помня магазините, не помня и да съм влизала в тях — помня само мъже, които крещяха, и приставите, които ни задържаха.
— Какво откраднахте?
— На делото казаха, че от един магазин сме били задигнали муселин, а от друг — карирана басма. Не знам и защо сме ги взели — бяхме облечени в рокли, общо взето, от същия плат. Съдът постанови, че десет метра муселин струва четири шилинга и шест пенита, макар че собственикът си повтаряше като курдисан цена от три гвинеи. Не ни съдиха за кражбата на басмата.