Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Сега и Кити беше накрай света, макар и да не си представяше къде точно се намира това — знаеше само, че са пътували близо година, докато пристигнат, и са спирали на доста пристанища, които тя така и не бе успяла да види. Беше от онези, които се криеха, не излизаха много-много на палубата, да не би някой от моряците на „Лейди Джулиана“ да им хвърли око. Тежката участ не бе сломила сърцето й, така както беше станало с малката шотландка, умряла от срам още преди корабът да е напуснал закътаната Темза — Кити си нямаше майка и баща, които да огорчи и да опозори, а това, както бе разбрала от ориста на злочестото момиче, си беше истинска благословия. Заради морската болест не бе общувала почти с никого — кой моряк ще седне да насилва момиче, което непрекъснато повръща, дори й да я е харесал заради очите. Кити съзнаваше, че те са единственото хубаво у нея.
Вече облечена, успокоена от мисълта, че къщата е съвсем наблизо и стига да повика, Ричард ще я чуе, тя се огледа изумена. Остров Норфолк изобщо не приличаше на Кент или дори на Порт Джаксън.
След като пристигна в Порт Джаксън, корабът „Лейди Джулиана“ вече беше толкова тежкоподвижен и тромав, че след началото на залива се наложи да го теглят на буксир и да го оставят доста далеч от брега. А той си беше доста странен и страшен! Кити се беше престрашила да излезе на палубата колкото да види някакви черни хора, които голи-голенички се возеха в издълбана от дънер ладийка, дърдореха нещо, сочеха, размахваха копия — тя се върна на бегом долу в помещението и повече не посмя да си подаде и носа. Някои от каторжничките — о, как само им се възхищаваше Кити! — си бяха облекли хубавите дрехи, които капитан Ейкън беше пазил като зеницата на окото си по време на пътуването, и се разхождаха с кръшна стъпка по палубата, сигурни, че веднъж да слязат на брега, ще бъдат посрещнати повече от добре. Колко смели бяха! Колкото и уплашена и измъчвана от морската болест да бе, Кити бе живяла с тях година и половина и беше разбрала, че сред двеста и четирите пътнички на „Лейди Джулиана“ има каторжнички всякакви и че дори закоравелите леки жени притежават достойнство и самоуважение. Далеч повече от нея.
В началото остров Норфолк също й се бе сторил ужасен, сега обаче ужасиите бяха приключили, стига тя да се подчиняваше на Ричард Морган и Стивън Донован, които й приличаха малко на господин Никъл, стюарда на „Лейди Джулиана“, много състрадателен човек. Вече бе доловила инстинктивно, че Ричард е по-силен духом, отколкото Стивън. И двамата й бяха обяснили, че са свободни граждани, и двамата бяха началници на каторжниците. Но ако Ричард я плашеше, то Стивън я привличаше. И макар и да нямаше представа какво я чака от тук нататък — как е устроено това място и кой го управлява — Кити съзнаваше, че не Стивън, а Ричард взима решенията за нея.
Дърветата я плашеха, тя не виждаше нищо красиво в тях. Въздъхна тежко и тръгна с боси нозе към къщата по пътеката, застлана с люспести шишарки, които обаче не боцкаха, по-скоро беше неудобно да се стъпва по тях. Щом излезе от боровете, Кити видя Ричард, който, само по платнени панталони, строеше нещо в дъното на нивата и набиваше в пръстта камъни, а кучето се навърташе около него. Ръцете и раменете му бяха мускулести, гладката смугла кожа по гърба му мърдаше като река. Момичето почти не бе виждало разголени мъже — капитан Ейкън беше задължавал моряците да носят ризи, дори да е много горещо и задушно. Беше богобоязлив човек и се беше грижил с християнска безпристрастност за затворничките, макар че бе и достатъчно разумен, за да забранява на екипажа, а и на самия себе си да посягат на живия товар. Покрай разказите на по-разпътните и отракани жени Кити се беше запознала с мъжката анатомия — каторжничките одумваха надълго и нашироко атрибутите и креватните умения на своите любовници и презираха такива като Катерин Кларк и Ани Брайънт като лицемерни грозотии. Тя беше заличила от паметта си Нюгейтския зандан в Лондон, макар че бе изживяла позора твърде скоро, за да не е уплашена и стъписана. Беше се свивала в някой ъгъл и бе крила лицето си — пак добре, че Бети Райли й носеше храна и водица, инак сигурно нямаше да сложи и залък в уста. В Порт Джаксън за пръв път беше зърнала голи до кръста мъже, някои с гърбове, целите в белези. Предната вечер Ричард Морган също беше без риза, но залисана по Стивън, тя не го беше забелязала.