Вихърът на Жътваря

— И ще го сторят — отвърна Трайбан Гнол, поклони се, изправи се и се обърна към Цеда. — Ханан Мосаг, въпреки всички наши… спорове, нито за миг не се бойте, че ние ледериите ще изоставим нашия император на тези чуждоземни псета. Трябва да се обединим, двамата с вас, и да съберем всичко, което имаме, за да унищожим тези малазанци. Такава наглост трябва да бъде наказана сурово. Истински съюзени, Тайст Едур и ледериите не могат да бъдат победени.

— Да — каза Рулад. — Това е вярно. Стройте армиите в непрекъсната линия пред града — ясно е, че те не разполагат с толкова бойци, за да пробият такова нещо, нали?

— Ваше величество — осмели се да каже Трайбан Гнол, — може би ще е най-добре все пак да понапреднат малко. На запад. По този начин ще можем, ако се наложи, да съберем своите резерви в случай, че се получи пробив. Две отбранителни линии, ваше величество, за по-сигурно.

— Да. Тази тактика е разумна — каза Рулад. — Колко далече оттук са тези малазанци? Колко време имаме?

— Седмици — отвърна Трайбан Гнол.

— Добре. Това е добре. Да, трябва да направим това. Всичкото, както го каза. Цеда! Вие и вашите К’риснан ще минете на подчинение на канцлера…

— Ваше величество, той не е никакъв военен командир…

— Тихо! Чу моята воля, Ханан Мосаг. Опълчиш ли ми се отново, ще заповядам да те набият с камшик.

Ханан Мосаг не трепна от заканата. А и защо ли, в това изтерзано тяло? Ясно беше, че Цеда, бившият магьосник-крал, познава агонията добре. Всъщност понякога като че ли смъртоносната магия, изливаща се през него, превръщаше болката в екстаз и очите на Ханан Мосаг лумваха в трескав огън.

— Ще ви защитим, ваше величество — увери Трайбан Гнол императора. — Помълча достатъчно дълго, след което вдигна ръка, споходен уж от внезапна мисъл. — Императоре, чудя се, може би ще е най-добре да започнем Двубоите? Скоро? Присъствието на поборниците разсейва, дразнещо е за охраната. Имаше инциденти на насилие, нетърпението расте. — Отново замълча, два удара на сърцето, след което добави по-тихо: — Спекулации, ваше величество, че ви е страх да се изправите срещу тях…

Ханан Мосаг изръмжа като звяр:

— Вие сте едно жалко същество, Гнол…

— Нито дума, Цеда! — изсъска Рулад. Петнистото му лице се сгърчи в спазъм. Мечът изскърца отново.

„Да, Рулад, ти разбираш какво е да се боиш от смъртта повече от всекиго от нас. Може би повече от всяко смъртно същество, което този свят е виждал. Но ти не тръпнеш от смътната представа за забвението, нали? Не, за теб, скъпи императоре, смъртта е нещо друго. Никога край, само онова, което предшества поредното изпълнено с болка прераждане. Дори в смъртта ти не можеш да се изгубиш, не можеш да избягаш — някой друг тук освен мен дали наистина схваща чистия ужас на това?“

— Двубоите ще започнат след четири дни — каза императорът. — Канцлер, вашите оценители споразумяха ли се за реда?

— Да, ваше величество. Трима от най-слабите за начало. Вероятно ще убиете и тримата за един ден. Ще ви измъчат, в това можем да сме сигурни, но не прекалено. Вторият ден е запазен за един противник. Маскирана жена. Изключителна бързина, но може би й липсва въображение. Все пак ще е трудна.