Лятото на ангелите [bg]

Ръцете й треперят. Гледам я как вкопчва пръсти в чашата си в опит да спре треперенето, а след това оставя кафето и скрива длани в скута си.

— Така го казваш, сякаш късаш с мен.

— Не, не късам.

— Наистина ли?

— Отдавна трябваше да спра да се преструвам. Но се налага да разбереш едно, Шевон: повече няма да продължавам. За теб остава да решиш дали можеш да имаш връзка с човек с болезнена лична история; човек, който иска да може да говори за трудностите и постиженията в работа, която мразиш. Ако можеш или смяташ, че ще успееш, прекрасно. Наистина се надявам да успееш и ще измислим начин връзката ни да продължи да се развива. Ако не можеш, ще те разбера, но изборът за слагане на край е в твои ръце.

— Обвиняваш ме за всичко!

— Да — допивам последната глътка кафе и пъхам боклука в чашата. — Ще ми позволиш ли да ти кажа и още нещо за децата?

Изражението й говори недвусмислено „Не, в никакъв случай!“, но след малко кима.

— Били са малтретирани от родителите си и когато тази жена ги е извела от домовете им, тя ги е оставила пред моя с обещанието, че аз ще ги закрилям. Наистина ще го направя. И да, ужасяващо е, че тя знае къде живея и с какво се занимавам, но също така ми има и доверие да се погрижа за тези деца. Начинът, по който си върша работата, и репутацията, която съм си изградила, са причината те да не бъдат оставени в къщата при мъртвите си родители. Незначителна дреболия, но все пак е проява на милост. Убийцата не наранява децата и знае, че и аз няма да ги нараня.

— Не съм сигурна, че имам какво да кажа — отвръща Шевон с треперещ глас.

— И в това няма нищо лошо. Просто си мисли по въпроса, докато взимаш решението си.

Телефонът ми избръмчава с ново съобщение, от детектив Миньоне.

Уонг е снимал доведената си дъщеря. На снимките не личи тя да знае. Социалната работничка иска да си там, когато й кажат.

Може да отнеме час, докато стигна до болницата — отвръщам.

Става. Ще й съобщя.

— Трябва да отида в Манасас — обявявам.

— Прибираш се вкъщи? Но денят едва сега започва.

— Вчерашният ми ден още не е завършил, но отивам в болницата да говоря с едно от децата. Искаш ли да повървиш с мен до работа, или имаш нужда да останеш насаме?

Шевон ме гледа близо минута, после се прегърбва.

— Ще поостана малко. Предполагам… ами ще поговорим… кога?

— Когато и да е, ти решаваш. Ти батираш.

— Батирам ли?

— С брат като Едисън наистина ли е шокиращо, че бейзболът се е прокраднал в речника ми? — изправям се и хвърлям боклука си, включително смачканите останки от фунийката й, когато тя кима. Не съм сигурна, че изобщо е яла от нея. — Няма да се появявам нито на вратата ти, нито на бюрото ти, няма да ти пращам съобщения, да се обаждам или да пиша имейли. Няма да си подхвърляме бележки като в гимназията. От теб зависи.