Лятото на ангелите [bg]

— Надали, но защо това да ги спира?

Апартаментът й е на втория етаж и Стърлинг спира с ключ в ключалката.

— Май е малко разхвърляно — извинява се. — Преравях си вещите, за да събера за благотворителност.

— Има ли пътека за минаване?

— Да.

— А насекоми?

— Не — отвръща Стърлинг смутено и ме гледа сърдито с ъгълчето на окото си.

— А да расте нещо по вещите?

— Не.

— Тогава всичко е наред.

— Имаш потискащо ниски стандарти — въздиша тя и бута вратата, за да щракне лампата в коридора.

Влизам след нея, затварям и заключвам, и за първи път виждам апартамента й.

— Мили боже, Илайза!

Стресната, тя изтървава ключовете си, вместо да ги окачи на кукичката, към която се пресяга.

— Никога не си ме наричала по име.

— Защото досега не съм влизала тук. Май повече няма да съм в състояние да те нарека „Стърлинг“!

Тя се изчервява силно и си вдига ключовете, които окача спретнато на малка кукичка на закачалката.

— Не бива да оставям Едисън да попадне тук, нали?

— О, дявол го взел, не, ще избяга с писъци към паркинга! — смея се и пристъпвам полека в апартамента. Стените са боядисани в деликатна, студена отсянка на розовото, а едната е по-дръзко розова за акцент. Плъзгаща се стъклена врата води към малка тераска, покрита не само с вертикални щори, за да блокира слънцето, но и с ярко розова драперия, обградена от лавандулови и бебешко сини завески, и една от онези… как се наричат, къдри? Дипли? Онова, по-късото, което се слага върху завесите и също като тях е поръбено с две розови панделки с навързани на равни разстояния малки джуфки. Всяка една дреболия в стаята изглежда съвършено съчетана, досущ като от списание „Марта Стюърт Ливинг“[22]- все едно Блажената Света Марта на кифлите е слязла лично на земята и ги е осветила. Същото важи и за кухнята, в която има комплект подхождащи си кърпи за ръце, висящи от дръжките на чекмеджето и фурната.

Единственият хаос, който виждам, цари из трапезарията, където има светлозелени и ментови пластове покривки. Два от столовете са накамарени с дрехи, на седалката на единия има отчасти отворен кашон, а на другия — е, той служи предимно за кофа за боклук.

— Мили боже, Илайза Стърлинг! Аз… Аз честно не си спомням кога за последно съм виждала толкова къдрички. Или се наричат дипли?

Тя вече е червена като домат и се суети да окачи чантата си до ключовете.

— Моля те, не казвай на Едисън!

— В никакъв случай не бих развалила изненадата! — Не мога да спра да се смея и горкото момиче изглежда все по-притеснено, така че се вкопчвам в раменете й в нещо като коалска прегръдка. — Защо не си споменавала, че си толкова дяволски… женствена извън службата?

Поне си спечелвам крива усмивка.

— Достатъчно трудно е да ме вземат насериозно. Представяш ли си, ако момчетата разберат за това?

— Хммм.

— Какво?

Отпускам се в обятията й и забивам брадичка в рамото й.

— Опитвам се да си спомня кога за последно си била спаринг партньор на мъж и това не е довело до неколкократното му поваляне на тепиха. Винаги им наритваш задниците. Заради това Едисън не иска да се бие с теб. Когото успеят да те победят в двубой, тогава имат право да ти се подиграват за розовото и диплите.