Лятото на ангелите [bg]

9

— Казаха, че пред вас имало нови деца.

Шевон е пред бюрото ми и нямам ни най-малка представа колко е часът в момента, но очевидно вече е била на работното си място тази сутрин (още ли е сутрин?), понеже си е облякла ужасния пуловер. Точно над стола й има вентилационна шахта и прикаченият към нея термостат явно е за постоянно настроен на замръзване. Фактът, че съм се вторачила в пуловера, вместо да се радвам на присъствието й, не говори добре за разговора, който несъмнено ще последва.

Облягам се в стола и се старая да не си търкам лицето, понеже гримът е единственото, което ме поддържа в що-годе човешки вид.

— Оставих ти гласово съобщение — казвам след малко. — Помолих те да ми звъннеш.

— Да, а след това стигнах до работа и Хедър ме чакаше да ми разкаже, че приятелката ми получила нова доставка от окървавени деца пред вратата.

— Все едно ги поръчвам от „Амазон“.

— Мерседес!

— Какво искаш да кажа, Шевон? Да, имаше деца пред вратата ми. Да, родителите им са били убити. Да, това е ужасно.

— Какво ще стане сега с тях?

— Не знам — въздишам. — Говорих по телефона с дежурната социална работничка. Дядото и бабата на Сара и Ашли от Калифорния са готови да вземат момичетата, но очевидно са ужасно предубедени и няма да приемат „изтърсачето“, а Сара вече обяви, че ако я пратят някъде без братчето и сестричката й, ще избяга. Браво на нея за смелостта, но все пак… Бащата на момичетата е в затвора за обир, неговите родители са починали отдавна, а дядото и бабата на Сами не са открити засега. Нямат чичовци и лели, а е трудно да се намери приемен дом, склонен да вземе три деца накуп и да ги задържи заедно. За момента са в болницата, докато се уверят, че най-голямата е добре, а след това ще ги отведат в дом, докато ситуацията се изясни.

— И на теб това ти е изгодно.

— Да не си дошла само да ми крещиш?

Шевон се смущава от репликата ми. Изглежда и уморена, очите й са зачервени от изтощение и гримът може само да прикрие цвета на торбичките под клепачите й, но не и провисването на омекналата кожа. Явно не спи добре. Шепне:

— Липсваш ми!

— И ти на мен, но ти си тази, която ми обърна гръб.

— Окървавени деца, Мерседес!

— Жертви, Шевон, които несъмнено не са пожелали родителите им да бъдат убити, за да ти създадат неудобства.

— Уха… — Тя седи — всъщност приседнала е — на ръба на бюрото ми и се взира в краката си. — Обикновено, когато се караме, не си толкова жестока.

— Обикновено, когато се караме, е за някакви глупости… — ровя в хаоса от документи на плота, за да си намеря телефона, който ми подсказва, че е осем и половина; зад бюрото съм вече около пет часа. Madre de Dios. Завъртам се в стола и виждам Стърлинг да печата припряно на компютъра си, а Едисън е зад маниакално спретнатото си бюро до нея, вдигнал крака на ръба и с отворена дебела папка в скута.