Никой не знае за нас
- Автор: Спарако Симона
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542618461
- Переводчик: Невяна Христова
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Никой не знае за нас». Краткое содержание книги:
Вече сме в сърцето на отделението, стигнали сме до крайната точка на поклонението си. Вратите от матирано стъкло към коридорите са затворени, за да пазят родилките, но до нас стига ехото от виковете им, които кънтят в празните помещения, сякаш се намираме в някой кръг от Дантевия „Ад“. Усещам миризмата на пот, както и още по-киселия дъх на амоняк и дезинфектант, но не успявам да уловя звука на живота, който блика отвсякъде, защото в утробата ми е гравирана смъртта.
Пиетро има тъмни кръгове около очите, тази сутрин не се е обръснал и изглежда с десет години по-стар. Знам, че ме наблюдава, иска да разбере колко мога да издържа. Стискам здраво зъби и продължавам, докато не усещам тъпа болка в челюстта. Но тя е нищо в сравнение с онази, която ме очаква.
Докторката отваря една от вратите в коридора и ни кани в тъмна стая. В средата има яркозелена кушетка с алуминиеви облегалки за ръцете, до нея бял стол и синьо кресло, а подът е покрит с тъмносин линолеум. Има и баня: малко помещение със светлосини плочки, по които има мазни следи, тоалетна, мивка и вана. На огледалото е лепната дъвка, която ми прилича на размазано насекомо и ми напомня, че за културата на една страна не може да се съди само по чистотата.
Дават ми памучна роба, която се връзва на гърба. Преди да излезе, докторката ми казва да я облека. Ще се върне след няколко минути, за да сложи във вагината ми лекарство, което ще предизвика контракции. Ще трябва да го приемам на всеки три часа, първо през вагината, после през устата.
На стената има научнопопулярен постер, на който са представени етапите от раждането: препоръчваните пози, за да се избегне болката, да се улесни разкритието и родилката да възстанови силите си по-бързо. В моя случай аз няма да съдействам, матката ми ще трябва да свърши всичко сама, което прави болката по-силна и наказанието по-строго. Жената на рисунката е висока и здрава. На една от картинките тя е права, на другата е коленичила, на следващата е застанала на четири крака и на последната е свита. Отвън през коридора от някоя от залите се разнася вик, приличащ на див животински рев. Не мога да го понеса. Докосвам с пръст празния нарисуван корем на жената и се обръщам към Пиетро:
— Смятах, че това е нещо естествено.
— Кое?
— Да родиш дете.
Пиетро идва до мен и отново се заема да ми помогне, както сутринта. Той ме съблича, слага ми робата и ме кара да легна на кушетката. Явно вече съм му предала и най-незначителните си жизнени функции.
Чаршафът се плъзва върху изкуствената материя на матрака. Кушетката е неудобна и макар и ергономична, никак не пасва на формите на тялото ми. Опипвам страничните облегалки и си заповядвам да устоя. Може да трае повече от денонощие.
Доктор Роджърс влиза, за да ми сложи лекарството във вагината. Не задавам въпроси на чуждия език. Държа се разумно, разтварям крака. И потискам стенанието си, когато лекарството докосва шийката на матката. После докторката изважда пръстите си, сваля си латексовата ръкавица и ми се усмихва. Тази усмивка е противоречива, тя е смесица от безсилие и съчувствие.
След няколко минути започвам да треперя. Пиетро смята, че е от страх, но на мен ми е студено. Когато треперенето се усилва, той вика медсестра, за да ми премери температурата. Челото ми гори. Младата латиноамериканска придобива загрижен вид, когато изважда термометъра от устата ми. Вдигнала съм трийсет и девет и две за броени минути. Докато медсестрата ми сваля възглавницата, усещам първите болки в таза. Пиетро е като диригент на невидим оркестър. Той вика анестезиолога, англичанин със зелена престилка и кръгли очила. Казва му веднага да ми даде морфин. Той е платил за тази нереална смърт и е решен да получи най-доброто обслужване.
В едната ръка ми слагат абокат и ми дават нещо като дистанционно. Мога да го натискам при нужда да регулирам сама приема на обезболяващото.
— Не искам да те гледам как страдаш — казва ми Пиетро.
Но аз знам, че няма да натисна копчето. Трябва да чувствам болката. Искам да си я наложа като изкупление. Или просто имам нужда от нея, защото тя ме разсейва, освобождава ме от потискащото усещане за провал. Във всеки случай знам, че един ден ще ми е от полза, ще ме кара да се чувствам по-малко самотна и виновна.
Първата контракция ме връхлита като вълна. Завъртам се настрани и скърцам със зъби. Създавам си въображаема картина: слънчев следобед, лежа в сянката на една лиственица и чета сред нежните листа на пирена. Не става. Стомахът ми се свива от удара. Главата ми се върти. Избива ме студена пот. Сестрата подава на Пиетро легенче. Повръщам. От мен излиза жълтеникава течност с бели парчета: малкото храна, която успях да поема през целия ден.