Никой не знае за нас

Отново поглеждам към Пиетро. Лицето му е набраздено от вълнение и тревога. И неговите очи говорят. Казват ми, че не страдат от късогледство като мен, защото, за разлика от моите, успяват да забележат болката още на хоризонта, виждат прииждаща река от страдание, която не може да бъде спряна. Тъпа болка в костите, която те кара да проклинаш деня, в който си роден. Сега Пиетро ме моли, без да отваря уста. Той ми казва, че животът невинаги е дар, нито пък е дълг. Щом в този момент сме тук, значи ни е предоставен избор. Това също е вид дар, така е. Колкото и абсурдно да изглежда, смъртта без агония е дар. Да оставим сина ни да заспи, без да е видял друг свят, освен онзи в мен.

— Your decision?6 — ме пита Уилсън.

Още чакат. Но той пита грешния човек. Пиетро е взел решение, но не и аз. Никога не съм притежавала неговото хладнокръвие.

Преди го намирах за привлекателно. Имах му доверие, държах се точно като момиченце, расло без баща. Като започнем от най-баналните неща, като избора на подаръци или ресторант за вечеря, и стигнем до финансовите въпроси, Пиетро никога не се колебае, винаги знае какво иска и как да се държи в дадена ситуация. Аз обаче съм като елемента силиций, това ми го каза консултантката по хомеопатия, нуждая се от подкрепа, не мога да се справям сама с предизвикателствата. За първи път обаче неговата решителност е преграда за мен, като срутване на пътя, по който имам още да вървя. Може би е предупреждение за пукнатина, която накрая ще ни погуби. Но с какво би ми помогнала дори най-малката проява на съмнение от негова страна? Или ще трябва да се разпънем на кръст тук, в този момент, и още веднъж да оставим случайността да реши вместо нас? Но ако го направим, нали ще лишим сина си от неговото право? Правото му да опита да се пребори за оцеляването си.

Ето го отговора. Намирам го случайно в последната дума, внезапно проблеснала в главата ми като проява на божия промисъл. Животът е дар, но можем ли да кажем същото за оцеляването?

Един ден може би отново ще се сетя за безмилостната трезвост в разсъжденията на Пиетро, за нетърпението му да стигнем до края. И може би ще му бъда благодарна, че за пореден път беше мой компас и водач, за това, че ми даде кураж да произнеса бавно думите I agree7. Но в момента, в който го казвам, го мразя от дъното на душата си.

Точно ти. Точно аз. Точно ние.