Никой не знае за нас
- Автор: Спарако Симона
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542618461
- Переводчик: Невяна Христова
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Никой не знае за нас». Краткое содержание книги:
Пред очите ми се редят избелели кадри. Дъждът е измил асфалта отвън. Пиетро ме държи под ръка и ме води до таксито. Завита съм в шала му. Усещам следобедния лондонски студ. В колата е топло. Спираме пред аптека от веригата „Boots“. Виждам през витрината Пиетро, облян от неоновите светлини, да купува лекарства. Пиетро върви по блестящия асфалт, сякаш стъпва по метал. Вратичката на колата се затваря. Отново става топло. Светещите коледни украси. Фасадата на хотела. Портиерът, който ме наблюдава. Човекът от рецепцията. Нашите документи на плота. Куфарите ни. Полилеите. Асансьорът. Малката уютна стая в есенни цветове. Сякаш двамата сме дошли на приятно пътешествие. Но не е така. С нас е смъртта, тя е в мен и навсякъде около мен. Там, където преди беше Лоренцо.
Отивам до прозореца. Пердетата са с шарки на ромбове. Слагам ръка върху една от фигурите и я скривам, сякаш искам да запълня празнотата от едно друго отсъствие. И ми се струва, че отново го усещам. Синът ми рита. Лоренцо се движи.
Викам към Пиетро:
— Движи се.
— Уилсън ме предупреди, че може да почувстваш нещо подобно — отговаря ми той и ми разтваря доза диазепам.
— Не, Пиетро, още се движи, кълна се.
— Луче, не е възможно. Внушаваш си — казва ми и ми подава чашата с приспивателното.
Сигурно е прав.
Продължавам да гледам през прозореца и пресушавам чашата на един дъх. Вече няма никакво значение дали е диазепам или нещо друго. Аз съм Алиса. И реших да последвам Белия заек в тази дупка. Сградите отвън ми приличат на лица, студени и чужди. Прозорците са като хиляди затворени очи.
За да не виждат. За да забравят.
Според една легенда, докато се намират в амниотичната течност, децата знаят всичко: познават миналото, сегашното, бъдещето и притежават цялото познание на света. Езиците, традициите, занаятите, опасностите, приключенията, живота. Но както разказват, при самото раждане един ангел изтрива от паметта на новороденото спомена за онова, което е знаело според божиите закони. Усилието на излизането му от майката представлява метафизично пропадане, принуждаващо го да забрави всичко, а пукането на мехура с водите отваря врата, която веднага след това се затваря. Така, при появяването му в земния свят, безкрайното знание, събрано в майчината утроба, се заличава.
Това е само легенда, мит, философска теория. И обяснение. На диалога, който седем месеца провеждах със сина си. Откакто започнах да му говоря, го правех така, сякаш разговарях със същество извън времето, което би могло да разбере по един интуитивен и абсолютен начин естеството на мислите ми. Сякаш не обитаваше само тялото, но и душата ми. И сега, когато на мястото на ударите му, често възприемани от мен като отговори, има само парче неподвижна плът, аз също се опитвам да залича всичко научено и да започна отначало бавното пътуване към познанието.
Прекосяваме акушеро-гинекологичното отделение в болница „Уестминстър“. Приличаме на два скелета. Черни мисли кръжат около нас като лешояди.
Пиетро се отнася много внимателно с мен, сякаш се страхува да не се счупя. Прекара цялата нощ да бди над мен, макар да твърди, че е успял да поспи. Аз обаче абдикирах пред ефекта на приспивателното и спах дълбоко и непробудно, без да сънувам нищо. Събудих се чак по обед. Очите ми бяха подути, устата залепнала, ръцете изтръпнали върху матрака, далече от корема. Далече от него, който вече не се движи там, вътре.
Първо плаках. После станах и изядох половин кифла. Грижите за всичко друго оставих на Пиетро. Той ме повдигна и ме заведе до банята. Съблече ме и ме нагласи на дъното на ваната. Оставих големите му галещи ръце да ме измият с душ гела от хотела. Използва цялата опаковка. Гледах как водата излиза през отворите на душа: първоначално дъждът, после капките, стичащи се по раменете ми, поточето, подскачащо между окосмените ми гърди, подути от хормоните, и продължаващо надолу към линията, разделяща корема ми на две. Гранична линия от меланин, пресичаща пъпа ми. А пъпът ми имаше формата на звезда. Вдясно от него се виждаше червена дупчица, оставена от последната инжекция, неоспоримо доказателство за вината ни. Топлата вода мина през нея и тя се зачерви още повече. И двамата мълчахме, дори после, когато Пиетро ме обтриваше с хавлията и сушеше косата ми със сешоара. Единствените думи в стаята бяха от телевизора, пуснат на произволна програма. Смесица от чужда реч, която разсичаше тишината.
Доктор Роджърс, черната жена, която предния ден присъства на консилиума, сега ни проправя път. Тя ще извърши процедурата по изваждането.