Никой не знае за нас

И тази ехография е като останалите. Слагат ми гел под пъпа, усещам гладката повърхност на сондата. Уилсън казва, че отнема няколко секунди, само трябва да намерят точното място. Повдигам се на лакти и се опитвам да седна. „Ще повърна“, казвам. Но не е вярно. Искам да избягам. Лоренцо се държи, както обикновено: върти се, рита, натиска с ръце и крака вътрешните ми органи, драска по стените на черния дроб, на сърцето, на слезката ми, и само аз мога да го усетя.

Асистентът проверява спринцовката на светлината. Иглата е дълга, ужасяващо тънка и ще проникне в мен, за да спре сърцето му. Уилсън му прави знак да я свали. Ръката му е гладка и изящна, като изваяна, толкова е красива и в разрез със задачата, която предстои да изпълни. Той се почесва по челото и ме пита дали гаденето ми е преминало. Казва ми I’m sorry11. Не знам дали съжалява за мен, за Лоренцо или за самия себе си, но ми изглежда искрен. Уверява ме, че детето няма да изпита никаква болка. Отново използва думата pain12, добавя и глагола sleep13, който винаги съм свързвала с приказките и целувка за лека нощ. Но това не е приказка и няма да последва целувка. Каквото и да е, не е написано на моя език. Не съм в родината си. В моята страна щях да бъда закононарушител, убиец. Лицето на Пиетро се навежда над мен, за да прикрие останалото. Гледа ме с безкрайна нежност. Болката ми се оглежда в неговата. Бих искала да му кажа толкова много неща, но той произнася едно дълго „ш-ш-т“, което замъглява сетивата ми и ме кара да затворя очи.

Пиетро, не искам да виждам нищо. Искам мракът да дойде и да погълне небето с всичките му звезди.

Стисни ме. Стискай ме възможно най-силно. Дръж ме неподвижна, иначе инстинктът ще изскочи от мен. Онзи инстинкт, който довчера ме караше да бъда предпазлива и да държа едната си ръка върху корема. Да следя сроковете на годност, съставките и консервантите по опаковките. Инстинктът за закрила.

Пиетро, ти не можеш да го усетиш, макар че сега плачеш и сълзите ти се смесват с моите. Те се стичат по врата ми и ми мокрят косата.

Дръж ме здраво. Не знам дали ще бъда достатъчно силна. Сигурно никога не съм била силна. Ти винаги казваш, че под черупката ми се крие момиченце. И сега не можеш да усетиш иглата, която влиза в мен по същия начин, както при правенето на амниоцентезата. Същото леко ужилвано. Само дето днес Лоренцо подскача и ми рита корема, толкова е голям.

Последно потрепване. Плахо и небрежно, като първото, което почувствах в онази щастлива нощ.

После нищо.