Никой не знае за нас
- Автор: Спарако Симона
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542618461
- Переводчик: Невяна Христова
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Никой не знае за нас». Краткое содержание книги:
Опитвам се да стана, но контракциите ме залепват за кушетката. Пиетро го забелязва и натиска копчето за морфина. Усещам плъзгане в корема си. Лоренцо се премества, избутва се няколко сантиметра по-надолу, към вътрешната стена на матката. После спира.
Вечер е. В стаята сме сами. Пиетро седи на синьото кресло. Аз съм на кушетката, пленник на температурата, контракциите и гаденето. Това са съпътстващите хормоните ефекти. Пиетро е изхабил целия си запас от целувки, милване и прегръдки. На равни интервали ми повтаря само „Обичам те“. Не казва нищо друго и знам, че никога не е бил толкова искрен.
В един момент става и отива да потърси доктор Роджърс. Говорят нещо в коридора, чувам ги през отворената врата. Докторката заповядва на сестрата да влезе в стаята. Все същото сдържано момиче от нощната смяна.
Този път ми дава парацетамол и ми взема кръв. Дълго се мъчи да намери вена, причинявайки ми още болка. После си тръгва мълчаливо, без дума за утеха.
Заспивам, стиснала ръката на Пиетро. След неопределено време спазъмът от нова контракция ме кара да отворя очи. Главата ми се върти, в устата ми горчи. Разпознавам силует на жена, седнала на металния стол до кушетката. Преди я нямаше. Може би е халюцинация, но може и да е реална. Би могла да е майка ми. И бих искала да е тя, защото сега повече от всякога се чувствам като дъщеря. Бавно фокусирам прибраната коса, суровите черти и всичко останало.
Не е майка ми. Матилде е. Майката на Пиетро.
Тя се навежда напред. Улавям искрица презрение в очите ѝ, някакво завоалирано съмнение, което ме кара да потръпна. Способна е да хване възглавницата и да ме задуши.
Инстинктивно търся Пиетро, размахвам ръце във въздуха и издавам вик. Той се приближава:
— Луче, опитай да се успокоиш.
Матилде ми прави лек знак с глава за поздрав.
— Не искам никого — шептя прегракнало на Пиетро. — Обещай ми.
Той въздиша.
Силуетът веднага излиза от стаята, разтваря се като халюцинация. А Пиетро ме гледа, сякаш съм полудяла. Сами сме. С нас няма никой друг.
Минават тринайсет часа, които ми се струват като хиляда години. Имам чувството, че съм родена тук вътре и не съм видяла нищо извън тази стая. Контракциите стават все по-чести, те са като ухапвания на звяр, който бавно ме разкъсва. Усещам, че ще умра тук.
На ръба съм. Седем месеца тялото ми е работило неуморно, заело се с изграждането на живот клетка по клетка, и за какво? За да стигне дотук, до този ад без изход. Сега е уморено, прекалено уморено, за да се изненада, че разширението на шийката е само един сантиметър. Доктор Роджърс изглежда разтревожена, докато бърка с пръст във вагината ми. След няколко часа ще настъпи Коледа, смяната ѝ ще свърши и тя ще отиде да празнува при семейството си. Ако не побързам с разширението, тя не може да ми гарантира помощта си.
Отново двамата с Пиетро си говорят нещо в коридора. Той настоятелно дърдори на английски и разгневено жестикулира. После влизат в стаята заедно с анестезиолога.
Искат да ми сложат епидурална упойка, за да улеснят разширението, но аз отказвам.
Роджърс е принудена да спука водите.
Отново разтварям крака. Дори не виждам какво държи в ръка, трябва да е нещо остро. Усещам как се изкачва в тялото ми като отровна змия и след рязък подскок ми захапва плътта.
Крещя.
От този момент нататък болката става непоносима. Последвалата контракция ме кара да се свия на две. Притискам чело в металната облегалка и издавам гневен крясък, извиращ от непозната за мен част на тялото. Пиетро ми масажира гърба, но аз му крещя:
— Махай се!
Не издържам повече. Искам обезболяващо. Хващам се за металните ръбове на кушетката и отчаяно викам за обезболяващо, докато стоманената челюст в корема ми се затваря около Лоренцо. Вече само искам да излезе, да ме остави на спокойствие и се мразя заради това.
Анестезиологът ми казва да седна на кушетката, но аз усещам, че горя. Докторката се опитва да ми помогне. Тя ме повдига, докато издавам още един жесток вик. Дори не усещам убождането в гръбнака. Болката безпощадно ме гризе отвътре. Сякаш съм качена на клада.
След няколко минути епидуралната упойка започва да ме люлее в меките си спирали и се успокоявам. Краката ми са разтворени под чаршафа. Роджърс наблюдава разкритието. Контракциите идват и си отиват, притъпени от лекарствата.