Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Не съм нещастна — прошепна тя.
— Нещастна си от десет години!
Жената мълчеше. Да му отговори отрицателно два пъти поред щеше да й дойде в повече, а и бездруго бе излъгала. Съпругът й прекрасно знаеше каква бе причината за нещастието й и просто искаше да я въвлече в разговор, ала Мураки не обичаше конфликтите.
— Какво мога да направя за теб? — попита накрая Лорд Протекторът, след като се увери, че съпругата му не иска да върне топката.
— Пусни ме да се върна в залива Матакса — отвърна Мураки и погледът й най-накрая срещна неговия. В следващата секунда обаче тя побърза да отмести очи и се вторачи в листа пред себе си, изплашена, че е отишла твърде далеч.
Мъжът й обаче запази хладнокръвие и не се поддаде на гнева си.
— Знаеш, че не мога да сторя това — въздъхна престорено той. — Там ще бъдеш в опасност. Ти си съпругата на Лорд Протектора; много хора биха искали да те убият или да те отвлекат, а после да те използват като разменна монета срещу мен.
— Ще ме откупиш ли, ако ме отвлекат? — попита тихо Мураки.
— Разбира се. Ти си моя жена.
— Така е — промълви тя, — ала между нас няма любов. — Писателката отново го погледна, а косата й закриваше половината й лице. — Ще се пожертваш ли за мен?
— Разбира се — гласеше отговорът.
— Защо?
Авун я изгледа недоумяващо — не можеше да проумее защо Мураки не може да разбере нещо толкова очевидно.
— Защото си моя жена — повтори той.
Съпругата му се отказа. Още преди доста време бе научила, че възгледите на Авун за женитбата и бащинството нямат нищо общо с нежните чувства. Бракът им беше политически съюз, както повечето от браковете в сарамирското висше общество. В началото имаше известно привличане, ала то бе изчезнало почти веднага и оттогава двамата бяха непознати един за друг.
Въпреки това нямаше никаква възможност за анулиране на брака им — дори и сега, когато политическите интереси бяха станали безпредметни поради разтурването на дворовете на аристокрацията. Тя никога не би го поискала, а и той не би го допуснал. Щеше да е позорно за него — истински провал от негова страна. Поради същата причина Авун отказваше да низвергне Мишани от рода Коли, въпреки че я беше прогонил преди доста време. Той никога нямаше да си признае, че има непокорна дъщеря, защото това щеше да опетни името му, но едва ли някога щеше да й прости и да се сдобри с нея.
— В момента работя над книгата си — каза тя след известно време. — Моля те, остави ме да я довърша.
Авун се изправи и закрачи бавно към вратата. Когато стигна там, спря и се обърна към жена си, която тъкмо потапяше перото си в мастилницата.
— Някога изобщо ще спреш ли? — попита той.
Ала тя вече бе започнала да изписва гъстите колонки от пиктограми и не го удостои с отговор.
На повече от деветстотин километра на югоизток, високо в планините Тчамил, Мишани четеше думите на майка си.
Тя седеше облегната на една скала, която й правеше завет, увита в тежко вълнено наметало, а вятърът развяваше косата пред лицето й. Беше я сплела на една дебела плитка за пътуването и я бе захванала със сини кожени ленти, ала няколко своенравни кичура бяха успели да се изплъзнат и в момента я дразнеха. Тя ги отметна зад ухото си, но те отново се освободиха и продължиха да й досаждат.
Асара беше наблизо и в момента хранеше манкстуите, а другите бяха отишли на лов. Едрите животни се блъскаха едно в друго и я побутваха с муцуните си, нетърпеливи да се докопат до храната. Мишани се изненада, когато чу Асара да им се смее, и надигна глава от книгата, за да погледа как красавицата ги смъмря с шеговит тон. Отпуснатите, набраздени от бръчки маймунски физиономии на манкстуите им придаваха едновременно тъжен и мъдър вид, ала в действителност тези животни бяха доста хрисими и глупави. Добичетата изгледаха недоумяващо Асара, след което отново започнаха да я побутват.
Благодарение на манкстуите бяха изминали дългия път от Муйа през скалистите пътеки на пустините до подножията на планините. Задните им крайници бяха къси, а предните — дълги, както беше при маймуните, бяха високи над два метра в холката и туловищата им бяха покрити с дебела рунтава козина с оранжевочервен цвят, наследство от арктическия им произход. Откакто бяха пренесени на Сарамир, тези добичета се бяха превърнали в най-разпространените товарни и впрегатни животни в Тчом Рин. Широките им сплеснати копита се справяха с лекота както с равен, така и с пресечен терен, и разпределяха равномерно тежестта на масивния им скелет, което им позволяваше да се движат без проблеми по пясъчните дюни; без съмнение крайниците им бяха еволюирали в заснежените планини на арктическата пустош, където ледената покривка криеше доста опасности. Въпреки че бяха бавни, манкстуите изкачваха с неподозирана пъргавина тесните и стръмни планински пътечки и можеха да вървят цели дни без почивка, стига да бяха хранени добре, а рунтавата козина им позволяваше да понасят без проблеми дори ужасно ниски температури.