Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— И се успокой малко — скастри го здравенякът. — Какво си се разтреперил пред дамите?
— Добре, добре — измърмори другарят му. — Всички знаете съдържанието на съобщението, което ви изпратих, нали?
— Точно заради него сме тук — отвърна Фаека. — Ала явно сме се объркали по отношение на автора му. Обикновено сведенията ни за столицата идват от Джуто.
Едрият мъжага се ухили и лицето му придоби страховит облик, подсилен от вечно намръщените му вежди.
— Лон държи да си припише цялата заслуга за откритието — каза той. — Иска да е сигурен, че няма да го забравя, когато пристигнат мангизите.
— Нъл’ аз бях тоя, дет’ ги скива! — възрази по-дребният мъж с грубите изрази на Нисшия сарамирски. — И аз разбрах къде живеят…
— Къде живеят ли? — попита Кайку.
Джуто кимна.
— Смятаме да ви заведем точно там — рече той. — В димните ями.
Здравенякът видя как младата жена повдигна вежди в недоумение.
— Скоро ще видите всичко с очите си — обеща той и се изхили зловещо.
— Каза, че живеели там… — обърна се Фаека към Лон.
— Видях ги — каза мъжът с жълтеникавото лице. — След като напуснаха Аксками и ви изпратих съобщението, след това те се върнаха. Вече бяха опустошили Джурака.
Кайку реши да не го пита откъде знае това.
— И ти ги видя? — натърти тя.
— Бях точно до димните ями. Те носят мъглата със себе си; тя покрива всичко и ти пречи да виждаш, а те могат да се движат незабелязано. Тогава мъглата, дето беше покрила града, беше по-ужасна от тази, дето имаме сега. Аз обаче бях доста близо и ги видях да влизат в ямите.
— В Джурака нямаше никаква… мъгла — отбеляза Фаека.
Кайку вдигна рамене.
— Навярно така биха попречили на собствените си войски в Джурака. Или пък са искали да ги видим. Да ни покажат какво ни чака. — Тя се обърна към Джуто. — Значи отиваме да видим тези димни ями, така ли?
— Освен ако нямате други предложения — каза здравенякът.
— Ще трябва да се приближим доста, ако искаме да се уверим в истинността на сведенията, които ни даде Лон.
— Милейди, мога да ви закарам толкова близо до ямите, че да скочите вътре, ако случайно ви се прииска.
Кайку се престори, че не е забелязала грубостта му, и се обърна към Лон.
— След като си ги видял да се връщат, фейа-корите излизали ли са отново?
Мъжът с жълтеникавото лице поклати глава и се изкашля хриптящо в юмрука си.
Джуто се надвеси през прозореца и огледа улицата. Във вътрешността на някои от къщите горяха фенери, ала навън цареше пълен мрак.
— Време е — каза той и се обърна към спътниците си, дарявайки ги с поредната си отвратителна усмивка. — Каквито там богове си имате, молете се на тях и се надявайте, че все още могат да ви чуят от Аксками.
Нощта беше потресаващо тъмна. Черната плащеница над града и липсата на улично осветление правеха невъзможно да видиш каквото и да било. Единствената светлина идваше от свещите, които горяха в къщите на Бедняшкия квартал.
Джуто ги изведе на плоския покрив на една сграда, осеян с всевъзможни отпадъци, и ги накара да спрат за малко, докато очите им се адаптират. Сестрите нямаха нужда от подобно нещо — тяхната кана променяше автоматично зрението им и те виждаха като котки в тъмното, — ала изчакаха спътниците си.
Отвъд границите на Бедняшкия квартал склонът на хълма бе прорязван тук-там от светлинните снопчета, идващи от прозорците на Императорската цитадела. Навярно бе възможно да зърнеш тази гледка и да си представиш стария Аксками, но присъствието на Чаросплетниците беше очевидно дори през нощта. Улиците бяха черни и тихи, а някога гъмжаха от хора и бяха окъпани от лъчите на стотиците фенери. Демоничните съоръжения на вещерите излъчваха призрачно червено сияние, което се процеждаше между отделните плоскости и вентилационните шахти — то свидетелстваше, че огромните пещи не спираха да работят. Гърбавите черупки изпъкваха като противни циреи по кожата на престолния град, а мъглата, която струеше от тях, отравяше въздуха и му придаваше неприятен металически вкус. Той сякаш не правеше кой знае какво впечатление на останалите, ала Сестрите имаха чувството, че ще се задушат.
— Притеснявам се, Кайку — прошепна Фаека.
— Аз също — отвърна тъмнокосата Сестра.
— Не, искам да кажа… от тях. — Тя посочи към другите, които се намираха на известно разстояние от тях.
— От Джуто и Лон? — попита Кайку.
— И от Номору.
— Номору? — Младата жена бе изненадана. — Защо?
— Има нещо между тях. Нещо, което не искат да разкрият пред нас.