Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
Лори нямаше как да измъкне ръката си от белезниците, но я измъкна от моята. Имах чувството, че иска да я измие в карболова киселина.
Ако говорим за жени, имах някакъв успех, но не бях превъплъщение на Рудолф Валентино. Истината е, че нямах нужда от черно тефтерче, в което да си записвам телефонните номера на всичките си завоевания. Дори ми беше много и една страница. Една малка бележчица щеше да свърши работа. Една от онези, малките, които залепяме на хладилника, да ни напомнят за нещо — толкова малки, колкото да поберат: „КУПИ МОРКОВИ ЗА ВЕЧЕРЯ“.
В момента Купидон проявяваше най-голямото си благоволение — обвързваше ме с най-красивата жена, която съм срещал, и аз не можех да се възползвам от ситуацията, не можех да я ухажвам и да я спечеля поради глупавата причина, че исках да остана жив.
— Ще имаме възможност — казах и — и когато дойде, ще се възползваме. Но трябва да е нещо много по-добро от номера с женската нужда.
— Като например?
— Нещо, което ще има резултат.
— Като кое?
— Нещо. Не знам. Нещо.
— Не можем просто да чакаме — заяви тя.
— Напротив, можем.
— Но така чакаме да умрем.
— Не — отвърнах аз, претендирайки, че анализирам ситуацията и съвсем не съм се оставил на надеждата и чудото. — Аз чакам добрата възможност.
— Ти ще ни убиеш — предсказа тя.
— Какво се случи с неуморната оптимистка? — попарих я с подигравка.
— Ти я задушаваш.
Толкова бързо ми върна подигравката, че лицето ми пламна, преди да съм разбрал, че ми е нанесен удар.
12
Седнали два етажа под дяволските улици и заобиколени от дяволската земя на Сноу Вилидж, наблюдавахме как Хонкър, Кринкъл и безименният маниак поставят експлозиви на ключови места и включват таймерите.
Може би си мислите, че страхът ни се засилваше с всяка минута. Като човек с опит мога да кажа, че страхът не може да се задържи на върха си за дълго време.
Ако голямото нещастие е болест, то страхът е симптом. Като всеки друг симптом не се проявява постоянно с еднаква сила, а последователно се засилва и отслабва. Като си болен от грип, не повръщаш на всяка минута и не се гърчиш заради диарията от сутрин до мрак.
Аналогията може да е неприятна, но е точна и звучи истински. Радвам се, че не ми беше дошла наум, когато бях окован с Лори, защото в желанието си да поправя нещата и да наруша студеното мълчание, най-вероятно щях да изтърся и това.
Не след дълго установих, че Лори не е от хората, които обичат да подхранват собствения си гняв. Не бяха минали и две минути, когато тя наруши мълчанието и отново се превърна в мой приятел и съучастник.
— Кринкъл е мека Мария — отбеляза тя. Харесваше ми гърленият и глас, но ми се искаше да го използва, за да говори по-смислени неща.
По това време Кринкъл прикрепяше пластични експлозиви в основата на една носеща колона. Държеше взривната смес с не повече безпокойство от дете, което си играе със Сили Пути.
— Не ми изглежда като мека Мария, но може би си права — помирително отвърнах. — Повярвай ми, такъв е. Ръцете на Кринкъл бяха заети с оформянето на експлозива, затова държеше детонатора със зъби.
— Знаеш ли защо той е меката Мария? — попита Лори.
— Умирам да разбера.
— Защото ме харесва.
Преброих до пет, преди да отговоря, за да съм сигурен, че няма да говоря заядливо.
— Той иска да те убие.
— Преди това.
— Преди кое?
— Преди да попита хилещия се малоумник дали може да ме убие, той определено показа интерес към мен като към жена. Този път преброих до седем.
— Доколкото си спомням — изрекох аз, — той искаше да те изнасили.
— Не искаш да изнасилиш някого, ако не го харесваш.
— Всъщност искаш. Случва се постоянно.
— Може би ти искаш — каза тя, — но повечето мъже не са такива.
— Изнасилването няма нищо общо със секса — обясних аз. — Там става въпрос за власт.
Тя се намръщи.
— Защо не искаш да повярваш, че Кринкъл ме смята за сладка.
Този път стигнах до десет и отвърнах:
— Ти си сладка. Ти си нещо повече от сладка. Ти си великолепна. Но Кринкъл не е от мъжете, които се влюбват.
— Наистина ли го мислиш?
— Абсолютно. Той е от мъжете, които обичат да мразят.
— Не, имам предвид другото.
— Кое друго?
— Сладка-повече-от-сладка-великолепна. Друго?
— Ти си най-невероятно изглеждащият човек, който съм виждал някога. Но трябва да…
— Това е толкова мило — каза тя — и въпреки че като всяко момиче обичам комплиментите, не ги вземам насериозно. В края на краищата предпочитам честността. Наясно съм какъв ми е носът например.
Хонкър се домъкна от съседната стая и се отпусна върху количката с експлозиви. Заприлича ми на трол, потънал в дълбок размисъл, дали е сложил достатъчно подправки и масло на детето, което се печеше във фурната.