Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
Сега реалността имаше думата. Тези агресивни ненормалници щяха да хапнат Дарт Вейдър в хот-дог и да използват лазерния му лъч като клечка за зъби.
— Независимо дали нещо се обърка или не — повтори Кринкъл, — ще трябва да ги издухаме.
— Вече се разбрахме за това — нетърпеливо изрече маниакът.
— Понеже ни видяха лицата — настоя Кринкъл, — ще трябва да ги кръцнем.
— Ясно ми е — увери го маниакът.
Кринкъл имаше очи с цвят на бренди. Сега станаха по-бледи и той каза:
— Когато дойде моментът, искам аз да охладя кучката.
Очиствам, кръцвам, издухвам, охлаждам! Този беше ходеща съкровищница, ако говорим за синоними на „убивам“.
Причината може би беше, че е убил толкова много хора, та обсъждането на убийства му беше скучно и се нуждаеше от по-цветист речник, за да му е по-интересно. Или пък, точно обратното — изживява се като голямата работа, много надувки и жаргон, а когато се стигне до мръсната работа, подвива опашка и бяга.
Като имах предвид, че Кринкъл е в компанията на умопобъркан, който застреля библиотекар без никаква причина и не прави разлика между паяци и бонбони, сметнах, че е най-разумно да не поставям под съмнение думите му. — Можеш да я издухаш, когато нямаме нужда от заложници — обеща маниакът. — На мен ми е все тая.
— По дяволите, можеш да ги издухаш и двамата — обади се Хонкър. — Въобще не ме интересува.
— Благодаря — каза Кринкъл. — Оценявам го.
— За нищо — отвърна Хонкър.
Маниакът ни настани на други два дървени стола. Въпреки че вече имаше подкрепление, ни закопча за единия стол, както беше направил и преди това.
Двамата новодошли започнаха да разтоварват количката. В нея имаше най-малко сто еднокилограмови парчета със сивкав цвят, завити в някаква лъскава, прозрачна хартия.
Не съм специалист по взривовете, нито някога са ме интересували, но разбрах, че това са експлозивите, за които говореше маниакът. Хонкър и Кринкъл бяха едри и дебеловрати, но пъргави. Напомняха ми на Бийгъл Бойс.
В комиксите за Скрудж Макдък, които обожавах като малък, група от братя престъпници постоянно планираха да нападнат огромната кофа с пари на чичо Скрудж, в която той се гмуркаше, сякаш беше океан, и от време на време преброяваше безбройните златни монети с булдозер. Тези углавни престъпници с глуповати физиономии, заоблени рамене и широки гърди, приличаха доста на кучета, но стояха изправени като хора, имаха ръце вместо лапи и притежаваха затворнически гардероб с раирани ризи.
Въпреки че Хонкър и Кринкъл бяха решили да не демонстрират престъпността си чрез дрехите си, които носят, те бяха двойници по телосложение на разбойници от комиксите. И все пак Бийгъл Бойс бяха по-симпатични от Хонкър и по-малко страховити от Кринкъл.
Тези двамата действаха бързо и неуморно. Очевидно бяха щастливи, че са ангажирани с полезна криминална дейност.
Докато другарите му разпределяха парчетата пластичен експлозив на различни места в подземието, в тази стая и в други, маниакът седеше на масичката за четене. Той внимателно сверяваше часовниците на повече от дузина детонатори. Беше се прегърбил, изцяло съсредоточен в работата си. От напрежение беше изплезил език. Тъмната му коса падаше пред лицето му и той постоянно я отхвърляше назад, за да не пречи на очите му.
Като си присвиех очите, той ми приличаше на дванайсетгодишен любител, изработващ модел на военноморски боен самолет.
С Лори бяхме достатъчно далече, за да си говорим, без да ни чува. Тя се наведе по-близо и заговорнически прошепна:
— Ако останем насаме с Кринкъл, ще му кажа, че имам женска нужда.
Да е в ръцете на трима психопати вместо на само един, да говорят за нея като за неодушевен предмет, да слуша дискусия на тема нашата екзекуция, проведена със същата емоция, каквато има и в разговор за това, кой ще хвърли боклука — мислех си, че всичко това със сигурност ще я накара да размисли относно дръзки действия, основани на невероятен оптимизъм. За Лори Лин присъствието на трима психопати означаваше просто две възможности в повече да баламоса някого с измислицата за женската нужда, да се докопа до пиличката и да пробие пътя си към свободата.
— Ще ни убиеш — предупредих я.
— Това е неубедително. Така или иначе те ще ни убият. Глух ли си?
— Заради теб ще ни убият по-скоро — отвърнах аз, успявайки да шепна изненадващо пискливо, и осъзнах, че говоря като дипломат от университет по пъзливост.
Какво се беше случило с момчето, готово за между галактически битки? Не беше ли все още някъде в мен?