Пророчество

В отсрещната каменна стена, в нишата, имаше дъбова врата с метален обков. Във време, когато закъсняващите читатели били жестоко наказвани, е възможно тук да е стоял заключен някой муден почитател на Джейн Остин, докато самотата и малките дози кашичка са накарали злодея да се разкае.

Маниакът почука с юмрук по вратата три пъти — явно като сигнал.

От другата страна се чуха две почуквания — кухи и ясни.

След като маниакът отговори този път с две, отсреща се чу един сигнал. И той съответно отговори с едно почукване.

Всичко това изглеждаше излишно усложнена парола, но маниакът беше доволен от ритуала. Усмихна ни се щастлив.

На многозъбата усмивка вече и липсваше милият вид. Той изглеждаше възхитително и въпреки всичко ти все още би имал желанието да го харесаш, но не можеш да не се загледаш за някой черен паяков остатък по устните и езика му.

Веднага след последното почукване от другата страна на вратата се чу бръмченето на малък, бърз мотор. Последва удар на метал в метал.

Някаква бургия се пъхна в ключалката, завъртя се, пречупи заключващия механизъм и парченцата от него се разпръснаха по пода. Нашият домакин с момчешки ентусиазъм обясни:

— Изтезавахме един член на Обществото за запазване историята на Сноу Вилидж, но не можахме да получим ключ от него. Сигурен съм, че ако знаеше откъде да намери ключ, би ни го дал. Но за наш — съответно и за негов — лош късмет бяхме избрали да измъчваме неподходящия човек. Затова се наложи да прибегнем до това. Лори потърси моята ръка и я стисна силно.

Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства. Например на пикник в града или дори на следобедни танци. Бургията излезе от ключалката и млъкна. Разбитата врата се разтрака, раздрънча, похлопа и се отвори. Това, което се виждаше от другата страна, беше мрачен тунел.

През нишата покрай завъртените шкафове в подземието на библиотеката влезе намръщен мъж. Следваше го подобно същество с ръчна количка.

Първият новодошъл беше на около петдесет, плешив, с черни, толкова рунтави вежди, че щяха да стигнат за оплитането на детско пуловерче. Носеше каки, зелена риза „Бан Лон“ и пистолет в раменен кобур.

— Супер, супер. Точно навреме, Хонкър — каза маниакът.

Нямаше начин да разбера дали истинското му име беше, да кажем Боб Хонкър, или това беше прякор заради размера на носа му. Носът му беше огромен. Предполагам, че някога е бил прав и горд, но времето го беше превърнал в гъбеста бучка, почервеняла от фина мрежа пукнати капиляри — това си беше нос на сериозен пияч. Сега обаче мъжът беше трезвен, но мрачен и подозрителен.

Погледна навъсено към мен, към Лори и сърдито каза:

— Кои са кучката и Голямата стъпка?

— Заложници — обясни маниакът.

— За какво, по дяволите, са ни притрябвали заложници?

— В случай, че нещо се обърка.

— Мислиш, че нещо ще се обърка.

— Не — отвърна маниакът, — но ме забавляват. Вторият новодошъл остави количката, за да се включи в разговора. Приличаше на Арт Гарфънкъл — певеца; порочно лице на момче-хорист и електрически настръхнала коса.

Носеше тениска и шушляков анорак с цип, но под него се виждаха очертанията на кобура и оръжието.

— И да се обърка, и да не се обърка — заяви той, — ще трябва да ги очистим.

— Естествено — съгласи се маниакът.

— Ще е срамота да убием това нещо, без да сме го използвали — каза хористът.

Небрежният разговор как ще ни убият не ме смути толкова, колкото отношението към Лори като към предмет. Тя стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.

— Избий си я от главата, Кринкъл. Това няма да стане — възрази маниакът.

Независимо дали това беше истинското му име, или беше псевдоним, предполага се, че някой, на когото му викат Кринкъл, има или много сбръчкано лице, или е забавен. Лицето на този беше гладко като добре сварено яйце и беше толкова забавен, колкото бактерия стрептокок, неподдаваща се на антибиотици. Кринкъл се обърна към маниака:

— Защо да не е позволена? Да не е твоя?

— На никого не е — отговори с раздразнение домакинът ни. — Не сме изминали целия този път само за да изчукаме някоя курва. Ако не сме съсредоточени върху главната цел, цялата операция ще пропадне.

Исках да кажа, че за да се докопат до Лори, ще трябва първо да минат през мен. Истината обаче беше, че така въоръжени и ненормални, щяха да минат през мен като остриетата на миксер през тесто за кекс.

Мисълта за моята смърт не беше толкова стряскаща, колкото чувството, че не мога да защитя Лори.

Не бях станал сладкар все още, но винаги съм се възприемал като герой или поне когато се наложи. Като дете често си фантазирах как разбивам шоколадово суфле, достойно за крале, и в същото време водех битки със слугите на Дарт Вейдър.